Мария, приеми съболезнованията ми! Дано е на по-добро място! А днес се навършва една година от смъртта на милата ми майчица. Тогава написах този текст, публикувам го пак:

Не знам къде човек пази спомена за любимите си същества... Дали в душата си, а може би в сърцето си, или пък в разума си. Но където и да е – ти винаги ще имаш запазено свое собствено кътче. И то ще е твое докато съм жив, защото просто никой не би могъл да те замени...
Връхлитат ме толкова много спомени свързани с теб, но един от тях се е запечатал най-ясно в съзнанието ми. Бях доста малък, седяхме заедно на терасата ни, в един слънчев ден, досущ като днешния. Явно, под влиянието на някакъв филм, в който съм видял, как “лошите” убиват някого, аз с типичната детска лукавост те попитах:
- А ако сега някой дойде и поиска да ме убие, ти какво ще направиш?
- Ще му кажа да убие мен.
Тогава не можах да осъзная защо ми отговори точно така, защото бях прекалено малък. А сега, от позицията на отминалите години, разбирам, че си ми го казала без грам преструвка или поза. Защото през всичкото това време, което преживяхме заедно, постоянно и ежедневно си ми давала доказателства за твоята безкрайна любов към мен. А и защото се уверих, че има два вида майки - едните, които обичат своите деца повече от самите себе си. И други, които просто ги обичат. Благодаря ти, че ти беше от първите!
Не ми дава покой една-единствена мисъл. Бях ли достатъчно добър син? Успях ли да ти покажа колко много аз те обичах. Мъчи ме мисълта, че сигурно е имало моменти, в които съм те наскърбявал, но ти никога не си ми го показвала. Дано си разбирала, че е било неволно. Всъщност, уверен съм, че си ми прощавала, защото ти беше всеопрощаваща и си спомням колко много обичаше онази приказка, в която един от “лошите” изтръгнал сърцето на майка си, за да го принесе в дар на коравосърдечната красавица, в която бил влюбен. Тичайки през гората към нея, той се спънал и паднал. И тогава сърцето проговорило с майчиния глас:
- Удари ли се, чедо? Заболя ли те?
Да, а мен сега ме боли непоносимо заради това, че си отиде и че вече не си до мен. И не мисля, че тази болка някога ще отмине, че тази празнота ще се запълни, въпреки нелепите твърдения, че времето лекувало...
Накрая искам отново да ти припомня думите от онова Вазово стихотворение, които обичах често да ти повтарям:
“Ти ме роди, но ти ми даде
и светлото, що в теб блещеше
ти и човека в мен създаде -
ти два пъти ми майка беше!”
И ти благодаря за това “двойно” рождение!
Прекланям се пред паметта ти, ще ми липсвате - и ти, и твоята светлина...
Безкрайно много!
Обичам те