Прочетох с интерес всички мнения и се оказва, че по много от поставените въпроси съм се замисляла и аз. И аз загубих майка си преди 23 дни и с времето болката ми ни най-малко не е намаляла. Днес си дойдох от Стара Загора и през целия път насам плаках за мама. Връщам се и премислям всяка ситуация и търся къде сгрешихме и какво не направихме, за да откопчим още малко земни дни за майка ми. И откривам, че не ние, а лекарите в онкото сбъркаха. Та женицата всеки месец им беше в ръцете - пускаха маркери, виждаха , че са високи и й казваха другия месец пак ще пуснем. Аз й казвах за Кселода и тя ги питаше - отговорът беше ами може и дотам да стигнем..Кога? Това дотам не дойде...Писала съм и за грозните парадирания на някои болни, че на тях с връзки им отпускат лекарства. Грозна и жалка картинка са онкодиспансерите...Ходиш на профилактичен преглед месец януари, на който ти казват, че няма нищо, месец май вече си трети стадий..Плащаш на хирург, за да те оперира, даваш нещичко на сестри и санитарки да ти обърнат внимание, чакаш да ти напишат болничния, все едно пишат доклад до Марс. Звъниш да питаш има ли химия да те поотровят, чакаш да тръгне апарата за лъчелечение и да те включат в графика. Тръпнеш при всяка контрола, ако въобще думите на хирурга "как си" се приемат за контролен преглед. Но как да преглежда, като в частния му кабинет чакат поредните с малко надежда, но с последни пари в джоба...Няма здравеопазване, а здравеограбване и здравепогубване. Цялото ни общество стана безскрупулно в стремежа си да спечели - кой хляб, кой силикон, кой цял остров. Лекарите са част от това общество и не можем да ги обвиняваме, но кой от обществото е полагал Хипократова клетва? Може би съм крайна под влияние на моите чувства и се извинявам на хилядите честни хора, работещи в сферата и ги подкрепям в исканията им за достоен труд, но нека и самите те посочат недъзите, защото никой не е застрахован да не стигне до входа със страшните думи ОНКО..След всичко остава успокоението - съдба, така е драснато , трябвало е да се случи..Е, да , но нека когато това дойде да сме с чиста съвест, че всичко е било сторено...При нас някой не би трябвало да спи спокойно..
И накрая ще препиша едно стихотворение, което прочетох онзи ден - беше 20 дни на мама - и сякаш беше писано от и за мен. Цитирам коректно автора-Петко Шаламанов от София.

Без думи

Уличката - глуха и няма.
Кучето - пред прага седи.
Всичко си е както преди.
Само мама я няма.

Раснат бобец, домати, бамя
в дворните, все криви, бразди.
Всичко си е както преди.
Само мама я няма.

И луната - южна, голяма,
тръгва след светулки-звезди.
...Всичко тук е както преди.
Само мама я няма.