Болестта изконсумира всичко- времето, чувствата, куража, спокойствието. Да чета по цял ден за нея, да търся отговори, сравнявам. Да не заспиваме, къде заради симптоми на мама, къде заради черни мисли. Да не можем да планираме дългосрочно. Да се отдръпна и затворя от приятеля си. Да се взирам с часове в изследванията, скенерите и, не знаейки какво търся. Да се разочаровам дотолкова от България, че да реша категор4ично,че не ми се остава.
Болестта беше Божия благословия. Да повярваме в Бог, да приемем чудото му- че оцеляхме. И се променихме безвъзвратно. Че имахме време да си кажем и докажем, колко се обичаме, какъв дар е, че точно тази личност ни е майка, и ние- нейни деца. Да изживеем с пълна сила всеки миг, и с чувство за хумор. Да мислим за всяко завръщане от болницата като победа. Да срещнем по пътя си невероятно широки хора, хора които са мнооого над нещата. Да срещнем съмишленици- доцентите, сестрите. Хората от форума, МД.
Защото, в страданието всякога се печели.