|
Адмирале, скоро и мен ме бяха налегнали такива размисли.
Колкото и да се опитвам да живея като нормален човек, си давам сметка, че много съм се променила, най-вече ценностната система. Всичко това, което споделяте с Бубето абсолютно важи и за мен - не се ядосвам за дреболии, радвам се на дребните неща, искам да взема всичко от живота, а също и да дам каквото мога от себе си за любимите ми хора. Но "нормалните" хора не постъпват така, напр. на работа колеги ме питат как съм - перфектно, казвам. Гледат ме странно, някои скришом и със изумление, всички знаят, че пет години се боря, че ходех с перука, че продъжавам всяка седмица да ходя на терапии... Но за мен си е перфектно - факта, че съм могла да стана отлеглото и да отида на работа при мен си е повод за голяма радост! Само вие тук може да ме разберете. Миналата година на едно коледно събиране с моя кум /с онкодиагноза/ така се забавлявахме - като за последно, че приятелката му каза: "Вие сте луди, ако човек не знае че сте с такива диагнози, никога не би повярвал, че може така да се веселите!"
С риск да ви досадя, но искам да споделя едно голямо разочарование от страна на колегите ми. Съпругът на наша колежка - чистачка, пострада лятото, след направени операции, рехабилитации, още е на легло. Имат 3 деца ученички, българи са -много трудолюбиви, но ги сполетя тази беда. По идея на ръководството трябваше да съберем пари - кой колкото даде, за да им помогнем. Очаквах, че всеки ще се отзове, какво беше изумлението ми, като започнаха да увъртат - не може ли утре, някои даваха с такова нежелание, други въобще не дадоха, та никой ли не може да отдели 5 лв. - това е една кутия цигари, тези хора не знаят какво е да си в беда и в безидходица и да няма откъде някой да ти помогне. Ето в такъв момент виждаш колко струва човека, а иначе може да си пием кафето и да си чешем езиците, много, много съм разочарована.
Адмирале, ЧРД и бъди такъв, какъвто си, много здраве и късмет!
|
Re: Размисли... [re: Юлия 48]
Re: Размисли...