Утре имам рожден ден и нещо съм изпаднал във философски размисли, сигурно ще ви досадя... Всички ние, или наши близки сме минали през несравнимото с нищо изпитание на раковото заболяване. Шокът от узнаването...Дивата, бясна надежда...Умората от лечението...Повръщането, отчаянието...Изследвания,лекари...Кабинети, часове, болнични...Отново връщане към "нормалния" живот... След цялото шоу, изписан с несигурен гаранционен срок за живот си казвам, че совите не са това, което са. Давам приоритети на важните неща в живота - любовта, приятелството, хубавите моменти. Не ми пука за пари, кариера, положение, влияние. И изведнъж се озовавам сред хора, които са различни от мен. Които не са си изплювали червата от цитостатиците. Които не са си изтупвали сутрин възглавницата от опадалата коса. Които не разбират колко е достатъчно и важно е само да си здрав. Които не осъзнават как целият ти свят може да рухне от едно две изречения в медицинското заключение. След всичко това, което ми се случи, остарях. Но и мисля че ако оцелея, ракът ще спомогне да не се съсредоточавам прекалено върху дребните неща в мимолетния ни живот. Как се чувствате вие, оцелелите от борбата със страшната болест? Какво ви радва, как живеете?