Днес се навършиха 40 дни от смъртта на баща ми. Все още живея с гнева за това, което се случи и няма на кого да го излея, защото никой не е виновен. Искам само тази гадна болест най-накрая да бъде победена.


Здравей, татко.

Тази нощ те сънувах -
усмихнат, спокоен и благ.
Ето ме, тук съм,
до гроба ти приседнах.
Виждаш ли ме?
Ще ми дадеш ли знак?
Имам да те питам толкова неща.
Мълчиш.
Говоря си сама...
Едно зелено стръкче
се подава от пръстта...
Да, знам, животът продължава.
Но теб те няма.
Чувствам се като изгубено дете
във градската тълпа.
Гърми...
Ти ли се гневиш там горе?
Или това е яростта ми,
от безсилието
пред смъртта.
Аз, атеистката, дори се молих,
обещах и невъзможното,
да те спася.
Ха, едно куче приклекна до мен.
Сега сме двама.
Татко, ти ли го изпрати?
Гледа ме със твоите очи -
тъжни,
но изпълнени с любов.
Говори ми, татко,
толкова неща не сподели.
За болката...
Надеждата, че ще живееш.
Мълчиш...
А аз чак в последните ти дни
разбрах, че всъщност
се страхуваш.
Сега те няма...
А толкова слова останаха неказани...
Че ме обичаш...
Че те обичам...
Но ти го знаеше, нали?
Нали?
И все пак...
ти живееш в мен.
Аз гледам с твоите очи
и плача твоите сълзи,
които не пророни...
Нещата, на които ме научи
ще предам на моите синове.
Не се страхувай,
няма да изчезнеш...
Ще идвам тук да си говорим
това, което приживе премълчахме.
А може би в съня ми
пак ще се обадиш...

Хайде, куче, да си ходим.
До скоро, татко.
Обичам те.
Но ти го знаеш.