|
Превежда се като "железен път". Това вече ми е адски трудно да ви го опиша. Вече ви писах, че прехода е общо 150 м., а денивелацията 80 м. Отиваме по една пътечка до скалата, ама изобщо не можем да си представим какво точно е това. Като стигнахме само успяхме да хлъцнем и последва гробно мълчание, извити нагоре вратове и изцъклени, вперени почти в самото небе очи. После аз промълвих: Е, тва аз не мога да го направя. А момчето вика: ми за какво сте ме викнали тогава?!
После той взе да се суети около коланите ни и през това време ни говори:
"Ми то ако кажеш "не мога" то значи няма да можеш, но ако наистина имаш желание ще кажеш "мога" и тогава всичко е възможно."
А аз казвам: "Това ми е любимата реплика. И аз чета автори като Джон Кехоу, но това беше първото, което ми дойде наум и се изплъзна от езика ми."
А Сашо продължава: "То това е направено за туристи. Има случаи някои жени се отказват, а като видят, че цялата група е успяла и съжаляват, че не са се превъзмогнали. А тези, които се решават, после се гледат горди в огледалото. Първия отсек е надвес, т.е. скалата е с обратен наклон. Ако някой се отказва го прави още тук. Нарочно така е избран маршрута. Но после и да искаш вече няма отказване. Не можеш там да си висиш безкрайно."
Попивах всяка реплика и инструктаж, сякаш от това зависи живота ми. А то си беше и така де, щото като тръгнеш нагоре ако не си слушал може лошо да пострадаш. Щото освен скали там има и метални стъпала, които ако се изтървеш може да си счупиш нещо. Пръв тръгна зет ми. Като мина първите стъпала краката му започнаха така да треперят, че и ние се изплашихме. Сашо каза, че това е от адреналина. Но зет ми освен себе си на гърба си беше помъкнал 5 кг раница с фотоапарата. Почина си малко като се обезопаси за стъпалата и след това продължи без проблем. Втора тръгнах аз и накарая сестра ми.
Междувременно мъж ми стоеше в механата на къща Чочеви и педантично и целеустремено изпиваше бирата. Целта му беше да я изпие всичката и като се върнем за нас да няма
Честно имаше много страшни моменти. Понякога се налага да стъпиш на естествено стъпалце, на което се побира само палеца на крака ти. Друг път не успяваш да достигнеш следващия клин за да прехвърлиш обезопасителните куки там. Понякога се подхлъзваш и имаш чувството, че си успял на косъм. Ако не си успял да се прехвърлиш падането е първо няколко метра до предходния клин, после се опъва обезопъсително въже, което е още 2 м. и както казах може да се удариш в някое от металните стъпала, които тук там трасират пътя ти. По едно време стигнах до едно по-широко местенце и реших да си почина. Тогава погледнах надолу... УАУ! Беше някъде над половината път. Значи на около 40 м. денивелация. Опитайте се да си представите колко човешки ръста са това. Грубо 20 човека наредени един над друг .
После точно преди края се попада в малка пещера. Е там сестрата поацикли, блокира. Ни назад, ни напред. Изморихме се всички, но тя явно се поотпусна, защото ние можехме да стоим там и да й помагаме с напътствия. Зет ми я снимаше с камерата и тя още повече се изнерви-добре, че не можеше да го докопа в този момент . Гледаме после клипа и се спукваме от смях. Погледа изцъклен, миглите пърхат, устните увиснали, лицето изопнато. Милата ми тя , но като гледаше тя най-много се смя. Защото победата е толкова по-сладка, колкото е била по-трудна.
От там нямаме снимки. Просто бяхме твърде ангажирани с оцеляването си . Само в пещерата най-горе снимахме с камерата, но за сега не мога да ги пусна. Ето, обаче, сайта, където можете да видите къде сме се катерили:
Тролея си беше направо детска игра, макар, че за минута и там усетих преобръщане в стомаха си. В сайта има малко снимки и от него.
Та така, мили момичета, за това не бих заменила 2 седмици на море за тази една в планината.
И всичко това за нищожни пари.
Трябва да ви кажа, че хората там много се стараят. Сами ни подканваха и питаха какво искаме да правим, искаме ли това или предпочитаме онова. Готвеха ни каквото пожелаем, обгрижваха ни много. Селото е било около 500 човека. Сега са само 250. Но са много задружни. Помагат си и се борят с трудния живот. Има много какво да се види там.
Ромолящата река подсила красотата на тишината. Таралежчета се разхождаха по пътя вечер в търсене на вечеря. Светулки осветяват пътя. Е, вярно, че валеше и не можехме да тръгваме на по-дълги преходи, но дъждът обикновено започваше след 3 ч., когато ние вече се прибирахме, обядвахме дълго и разточително и отивахме за сладка дрямка по стаите.
Черешката беше посещение в селската дискотека в съседното с. Арда. То и това си беше преживяване. Най-активни бяха на дансига местните идиоти (добри души са те), които през 5 минути идваха да се здрависват с нас- звездите на вечерта
Опитах се да отбера от многото ми прекрасни впечатления есенцията. Дано ви е било интересно и да не съм ви отегчила.
Редактирано от Ekna на 12.07.09 16:33.
|
Re: Via Ferrata [re: Ekna]
Re: Via Ferrata