Твоят постинг Екна, ми напомни нещо, за което и аз се сещам доста често: когато се разболях, първият човек, на който казах за диагнозата си беше една дълбоко вярваща добра позната (сцената се развиваше в САЩ), чийто мъж беше пастор - почувствал зова на Бога и станал духовен пастир ( в САЩ това е възможно - т.е. не е нужно да си получил спциално образование - има и доста злоупотреби заради това, но това е вече друга тема). Тя беше дълбоко трогната и изглежда, че подсъзнателно (или съзнателно) е разбрала защо съм се обърнала точно към нея. Тя ми каза: "Веднага ще сложа (такъв е изразът) една група жени да се молят за теб". Независимо, че имах някаква вяра в Бога, че на тръгване всяка сутрин четях молитва за Божие благословение и закрила, до онзи момент за мен вярата в Бога беше по-скоро вид суеверие и един ритуал, който се правеше "за всеки случай". Дори и тогава се отнесох може би с известно вътрешно недоверие, към действията на тези молещи се за мен жени. Чак години по-късно си дадох сметка, че молитвите им са ми помогнали по начин, за който не си бях даже мечтала.