На децата каквото им кажат родителите, в това ще повярват. Казал си на сина си, той го е приел нормално, като всяка друга болест. Когато мама или тате им кажат, че някой е малко болен, но това е временно, че всичко ще се оправи, те се успокояват и дори забравят за болестта.

На моите момиченца трябваше да кажа по някакъв начин, че тате е болен и че лекарите не могат да направят нищо за него. Спестих им го, докато беше възможно. Един ден не успях да залича напълно сълзите преди да влязат в стаята при мен. Последва въпроса: "Мамо .... ти сигурна ли си, че тате е по-добре .... нали не криеш нещо от нас...." С радост бих умряла в този миг, бях готова на всичко да можех да отрека и да успокоя уплашените очички, които ме гледаха... Тогава им казах истината, какво са ми казали лекарите, но ги успокоих, че тате ще се оправи, че аз ще намеря начин, че съм открила един форум, от който научих много и ще намеря лек за тате. Вече ме гледаха по-спокойно, повярваха ми .... Аз също си бях повярвала, но вече губех надежда, състоянието му се влошаваше бързо. Това се случи 15 - 20 дни преди да почине. Бях обещала на съпруга си, че когато лекарите ми кажат диагнозата му, каквато и да е тя, няма да кажа на никой. Това беше неговото желание, не искаше никой да го вижда в това състояние, отслабнал с 30 - 40 кг накрая, променен до неузнаваемост... Наруших обещанието още веднъж ... трябваше да кажа и на свекърва ми - майка му е ... Приятели, близки нищо не знаеха до последно, намирах извинение, не допусках никой в къщи.

Смятам, че всеки сам трябва да реши как да постъпи. Какво, кога и колко да кажем можем само ние да преценим. Индивидуално е, всеки човек е различен.

Красиво е да се усмихваш, но въпрос на сила е да останеш усмихнат и в най-трудните моменти...