Права си ,Веси ,че сама трябва да реша и да си поема отговорността.Това беше емоционалната ми реакция ,последвала новината за новите мети-сякаш като препятствие по пътя,по който си поел. Но..животът си върви напред и човек не може да не го следва ,така,че продължавам напред.Реших да се преместя и ще го направя.А и Сливен е на 60 км все пак.Снощи го обсъдих и с нашите.Мама каза,че не може да ми убива бъдещето,а баща ми реагира още по -остро и каза достатъчно си ни гледала вече.Чела съм и преди думите ти към Онди и сериозно се замислих още тогава.А и друго си мисля - трябва да живеем истински,за да може и нашите близки да чувстват пулса на живота.Спрем ли ние - какво биха си помислили..Мнозина ,като чуят диагнозата и слагат едни съчувствени усмивки и опулват очи...Не искам майка ми да вижда това в моите очи .
За да не досаждам повече с моите проблеми - ще ви кажа само едно благодаря,че ви има и че споделяте живота си .Чувствам се като една от вас и дано имам поне малка част от вашата сила!