Всичко си идва на местата, но ми струва един милион нерви хора.
Благодаря ви за подкрепата, нямате представа колко много ми помагата с подкрепата си!
Някога си мисля, че няма да издържа. Просто в един момент всичко изглежда обречено.
Приета съм в университета, всички са страшно удивени от представянето ми и от моето настояване и мотивация да замина. Всичко отстрани изглежда много лесно, но всичко мие висяло през цялото време на косъм.
Майка ми не знае нищо от това, тя знае, че оивам в германия, но мисли, че отивам да си правя кефа, при прятеля си, идея си няма , че давам пари за документи, за изпити, за явяване, за нищо не знае. Всичко съм постигнала сама до момента - от легализациите до кандидатстване, до плащане на билети, храна там, всичко е с много труд направено. Труд и нерви. Пред приятеля си винаги се държа, с усмивка, с нищо не показвам какво чувствам. Някога напълно блокирам, забравям, забравям си работите някъде, пък после се връщам. В този свят за повечето неща са необходими много пари, за да си сигурен, че ще стане, аз карам винаги със своите възможности и предела стигам доста често.

Мама е нервна, разбирам я. Искам само да й помогна и ми е единствената тя. Знаете ли, аз не съм готова за това заболяване. Никога не съм била готова. Всеки ден ставам с идеята дали тя е добре и дали приема всичко нормално. Самата аз броя бройките лъчетерапия с надеждата , че намаляват. Неистово се радвам, че този път можем да направим всички терапии спокойно, че тя вече се обслужва сама, че ходи без патериците, че си взима храна, че не е така зависима от нас, особено от баща ми и респективно се чувства жива. За мен това е важното. Всеки път, когато заминавам се страхувам да не би пак да ме лъжат за нещо и да се прибера с ужасната изненада, че тя не е добре. Това ме спира единствено да замина. Ракът ми отне радостта в очите на майка ми, сигурността , че тя е добре и че живее живота си. Радостта в очите й не е такава , каквато е била преди. И естествено аз като едно дете създавам също много проблеми. Не искам да излизам толкова скъпо на месец - прекалено много средства отиват за мен, а аз не се чувствам добре така и все пак явно допускам да се случва. Дават се пари за мен за много глупости - телефонни сметки ти .н. Може би трябва да променя нещо. Знам, че това е само форум и че вероятно съм прекалено честна и откровена, но не знам, отпуснала съм се в момента, пиша го това ей така.
Не съм перфектна и това ме измъчва.
Как искам майка ми да е здрава и да не й липсва нищо. Как искам аз да замина и тя да бъде щастлива както бихбила аз.
Знам, че това е част от моята съдба, нейната съдба надявам се е след всичките трудности да ме види постигнала нещо, макар и трудно.
Знам, че това тук не го чете, но искам да знае, че я обичам безрезервно и безкрайно - майките са най-хубавото нещо в живота , подкрепят , обичат безрезервно , никой не обича така децата си , както майките.
Искам майка ми пак да си има гърда, пак да си има матка, яйчници и никога да не сме чували за тази болест.
Но ракът не е съдба, ракът е само една болест. С Херцептина се надявам всичко да се оправи. Щом и химиотерапевтката ни се е усмихнала и щастлива е казала, че ще оздравее, значи е така! Не може с толкова желание всичко да отиде по дяволите. Вярвам, че майка ми пак ще е здрава и никога вече няма да чуя страшната болест!!!

Вярвам!