Мисля, че темата е изключително важна и е полезно да се говори независимо кой какво отношение има по-нея. Достатъчно ясно е формулирано заглавието и ако някой има проблем - да не я чете.

Ще кажа за моя опит. Моят химиотерапевт ми каза ясно следното: Гарантирам ти 5 години след химиотерапията да си свободна от рак (не говори за ремисия). Тогава дори не ми влезе в главата за какво ми говори. Бях сигурна, че говори разни работи (като статистика и прочии) наизуст, за средностатистическия случай. Дълбоко в себе си не отнесох това за себе си, но не се и концентрирах върху него. Но полека лека като започна да наближава 5-тата година започнах да се чудя какво всъщност означават тези думи. Дали,че в масовия случай следва рецидив? Дали, че почти сигурно ще умра? Понеже действието се развиваше извън Бг нямаше кого да попитам. Страхът нарастваше. Докато един ден не реших, че е безмислено и няма да се дам и ще се подготвя за тази пета годишнина така, че и да се върне болестта да съм готова за борба и победа. Така и направих. За сега съм в ремисия, но все още се страхувам да се броя за излекувана. Но има друго, което искам да споделя. По друг повод ходих при китайския лекар за който съм писала. Споменах му за страха си от петата година и го попитах какво означава това. Неговият отговор беше, че означавало, че ако няма рецидив до 5 години, се считам според медицинската статистика за излекувана. За мен този отговор беше едно голямо облекчение. И се радвам, че заговорих с него за това. Така, че за мен има смисъл да се говори и обсъжда.
От случаите в клуба знам, че казаното от него не винаги отговаря на истината. Имам собствена теория кога се появяват рецидиви. Гледам да я спазвам. За мен ракът беше едно променящо личността (мисля, че към много по-добро) преживяване. От време навреме (като изпитание) ме нападат старите програми довели до него. Преодолявам ги за сега успешно и продължавам да работя върху себе се. И не само защото знам последствията, а и за собствено развитие. За мен ракът се оказа шанс и учител, а не начин да се идентифицирам и заключа в ролята на болна (от рак или друго не е голяма разликата). Не говоря за болестта си, не я използвам за защита, предизвикване на съчувствие, предимство или извинение. Дори, противно на всички съвети не взех полагащата ми се инвалидност. Ако в някои ситуации случайно се разбере, че съм преживяла това, на повечето хора просто не им влиза в главата, че това е истина. Дори и на лекарите. Не са свикнали с подобно поведение. Даже понякога си позволявам малки експерименти. Ако не споменавам, че съм имала рак, на изследванията ми пише обичайното Б.О. Ако спомена - заключението е пак същото, но предшествано от описание на наи-дребните и характерни за всеки малки патологии, и непременно придружени с бележката: "няма данни за М." Като, че ли няма да се сетя какво е това М. Но когато не се идентифицираш с болестта според мен е много по-вероятно тя да не се повтори и да си мине по-бързо. Не става дума за криене на главата в пясъка или на истината. Не става дума за онзи стаен трагизъм с който тъжно заявяваш, че ти няма нищо, но даваш да се разбере, че криеш страшната тайна и я спестяваш на околните )правейки ги свои длъжници). Просто се стараеш да се държиш като зрял и отговорен човек, поемайки цялата отговорност за своето състояние. Е...малко дълго и с отклонение от темата, но както писа и Юлето..отдавна не бях писала.

Лека нощ на всички!
Д.