Тони, Бог да ги прости милите ти родители!

Зная, че пишеш тук, защото имаш нужда да изразиш онова, което ти се е насъбрало и което като че ли с всеки изминал ден става все по-трудно поносимо.... Защото в първите дни и месеци чувството ни за безвъзвратната загуба нараства с болезнена осезаемост. Истина е, че времето лекува, но трябва да мине тази първа фаза на болка, преди да започнем да свикваме с нея. И едва след това тя става част от нас, което ни позволява да мислим малко по-малко за загубата. И което ни спасява в крайна сметка.

А що се отнася до хората, които според теб те пренебрегват и постъпват егоистично - мисля, че донякъде поведението им е обяснимо. То е заложено в човешката природа и се променя в зависимост от отношенията помежду ни, особено в критични ситуации. Защото всеки от нас е изпадал в подобна ситуация. Това са случаите, когато някой до нас е загубил скъп близък човек и ние, които сме отстрани, наистина често не знаем как да постъпваме с него, какви са неговите нужди. Ако се опитваме да го утешаваме, може да го натъжим още повече. Ако решим да "бягаме" от болезнената тема, излиза, че сме егоисти и не се интересуваме от скръбта му...

Самите опечалени също имат различни психологически нужди. Понякога те искат да говорят за онова, което им се е случило, защото така се разтоварват от напрежението. В други случаи, обаче, те може да се дразнят, че хората около тях непрекъснато ги гледат съжалително, въздишат, плачат и с това ги натоварват още повече.

Затова най-често хората просто се "изпокриват", както е и в твоя случай. Те знаят, че ти е нужно време, за да се справиш с болката (разчитат все пак, че не си сама, имаш семейство) и едва след време ще общуват с теб по-спокойно.

В такива случаи, според мен, най-удачният начин е да се обадиш на близък човек, на когото можеш да разчиташ и съвсем простичко да му кажеш, че имаш нужда да плачеш и да говориш за болката си, защото сърцето ти не издържа на напрежението и на мъката. Ти си избрала да споделиш това в Клуба и това е съвсем правилно. Никой не познава по-добре от нас пътя, по който мина ти и борбата за всеки ден от живота на родителите си, която водеше!...

В другия случай (ако не искаш да ти съчувстват открито и непрекъснато) - просто казваш на хората, че знаеш за тяхното съчувствие, но ги молиш да не говорите за това, защото се опитваш да го преодолееш. Обикновено в този случай човек има нужда от много и различни хора, с които да се среща (за да се разсейва, доколкото е възможно). Но това е вторият етап, през който човек минава.

В първия случай (когато ни е нужно да говорим, да споделяме, да поплачем пред някого), търсим само много близки хора и от самосебе си е ясно, че те не са толкова много на брой. Другият вариант е, по възможност, да посещаваме известно време опитен психотерапевт, който да ни помогне да се справим със стреса.

Така че, мила Тони, въпросът е доста сложен, както за теб, така и за хората около теб. Но все пак, както писах по-горе, има решения, а ти ще избереш онова, което чувстваш, че ще ти помогне най-добре. Направила си важна крачка в правилната посока, споделяйки мъката си в нашия Клуб. Сигурна съм, че ще продължиш напред, колкото и да ти е трудно и ще ставаш все по-уверена, а с това и по-силна!

Прегръщам те, мила и ти желая здраве и повече грижа за самата теб!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите