Мила Вили, прегръщам те силно! Ще ти разкажа как при мен, може би някой неща ще са ти до болка познати, но при всички ни болката е еднакво силна, просто всеки я усеща и издържа различно. Всеки ден, по хиляда пъти златото ми идва в мислите ми, не го спирам - дори ме радва, когато за известно време съм била погълната от нещо и изведнъж отново се появи. Може би защото имахме обща професионална реализация и той е бил до мен винаги - за съвет, за идея, за укор, но понякога имам усещането, че дори физически е много близо и ми помага. Преди да се разболее все казваше - ела да направим това, виж как се прави еди кое си, а аз безцеремонно махвах - това са си твоите неща, нали ти го правиш, на мен за какво ми е и т.н. А сега правя нещата, които преди не харесвах, не можех, не исках да науча - сега ги правя почти с лекота, все едно цял живот е било така. Всеки път когато запалвам свещичка, гледам и целувам снимките и плача - затварям очи и му разказвам за това какво е станало, какво съм правила през деня, имам ли някакъв проблем - все едно е при мен. Минаха 6 месеца откакто за първи път каза, че нещо го понаболява, 3 месеца откакто не е при нас, а за мен все едно е минала една седмица - нямам никакво усещане за време, не усещам емоциите вътре в себе си, а само около и до мен. Ходя на работа, смея се на разни неща, ядосвам се - но всичко е до мен, вътре в мен е огромна дупка, празно, тъмно - дори се питам дали винаги съм адекватна с това, което е около мен. Понякога близките ми казват, че съм много зла, но това е добронамерено. Липсват ми разговорите с него, допира на ръката му, усещането, че се потапяш в човека до себе си на 100% - в продължение на 15 години ние заспивахме и се събуждахме с целувка, когато вървяхме по улицата се държахме за ръка и се целувахме като хлапетии. В момента живея за детето ни и за да направя нещата, които сме искали двамата. Първо - да направя дъщеря си ЧОВЕК, да и дам опора, все едно сме двамата, второ - да успея да изплатя жилището което купихме неотдавна с ипотека и трето - да не се сдухам, защото няма да направя първите две. Говоря за всичко което чувствам с близките и с приятелите си /не с всички естествено/ - тези които ме разбират -добре, тези които се опитват да ме корят за нещо или се опитат да наложат своето - м...... им, изолирам ги напълно. Нашето нещастие не ме озлобява към тях, просто така е трябвало да стане - може би карма /защото той беше невероятно добър човек/, може би това е начина да плати, за да не се случи с близък или детето ни, не знам... Може би само си ги измислям така за да оправдая себе си, че не приемам случилото се и не вярвам в смъртта му, че живея така все едно утре ще сме заедно и от утре живота ни ще бъде различен. Дано не полудявам, но страшно много го обичам и ми липсва. Мила Вили, иска ми се в това, което споделих за чувствата си да си успяла да откриеш нещо от себе си и макар и малко /защото все още не доказано колко съм луднала/ да приемеш от моята логика за нещата, ако това ще ти донесе успокоение. Бъди силна заради децата и заради себе си!
|