|
Баща ми се разболя. Най-напред в Монтана диагнозата беше нетипичен мозъчен исхемичен инсулт - зарадвахме се, че се оправяше толкова добре и нямаше никакви поражения. После ... главоболие, дезориентациия и скенерът (за който чакахме 3 дена да се появи специалист от Враца) показа най-страшното - МОЗЪЧЕН ТУМОР. Толкова страховити изглеждаха на черно-бялата снимка лезиите, че дори и аз, която нищо не разбирам, разбрах че е сериозно. Порази ме бездушието на лекаря(невролог), който ни го съобщи - на мене, на сестра ми и на майка ми - съжалявам, но вашия баща има един месец, месец и половина живот. Дори не ни предложи консултация с неврохирург, а ние разбрахме, че трябва след консултация с наша роднина-лекар. Майка ми е болна от диабет с усложнения поражение на артериите, невропатия и влезе в деня на изписването в отделението със световъртеж. Молехме се по телефона на лекуващия лекар да я задържи още един ден, за да можем да превозим баща ни до София за изследване и да се върне сестра ми за изписването ...
И се започна плащане за всичко ... за консултация, за преглед ... Добре поне, че ни дадоха направление за ядрено-магнитен резонанс. После и за операцията плащахме ... Чудесно направена операция - медицински погледнато била за удържаване на живота - баща ми е на 70г. Изписаха го с 80% отстранен тумор, ако бяха изрязали всичко, нямало дори да ни познава ... Хистологията показа, че е най-тежкия вид, най-злокачествения, най-бързо развиващия се вид - глиобластома мултиформе.
Не ни информираха как ще се отразява лечението само с Тегретол/Финлепсин - не знаехме как да го храним, как да го водим до тоалетна, как да му говорим, като сама го питам, сама си отговарям - става все по-неориентиран и неконтактен ... Имахме избор - да даваме на медсестра всеки ден пари, за да слага Дексаметазон сутрин и вечер, или аз и сестра ми да се научим да слагаме мускулни инжекции ...
Положението ни усложнява, тъй като личния лекар е в Монтана, а ние имаме възможност да се грижим за него в София или в Перник. Кой лекар да викаме, ако не дай си боже се случи нещо ... Дори не бихме могли да го погребем в София, защото не е жител ...
Изчетох всичко по българските форуми и по американските - чудех се защо не му предписаха Темодал - били 20 бройки за цяла България, ако го поръчаш на фирмата е много скъпо, пък и за неговия вид тумор не било ефикасно ...
Имало и други лекарства ... спрени за внос в България.
Бяхме намерили и хоспис - ако се наложи лекр да идва да го види.
Ориентирахме се към хомеопатични лекарства - засега има подобрение - започна да проявява малка активност, да иска да гледа телевизия, да ходи повече.
Преместихме го заедно с майка ми сега при сестра ми и зет ми в Перник - там пък и хоспис няма.
Отидохме да ги видим как са. При поредния опит да го вдигнем от леглото, за да отиде до тоалетна, той ни спря и започна да ни целува по ръцете - мене, сестра ми, майка ни. Аз запитах, без да очаквам отговор, защо ни целуваш?
И получих отговора, който ми скъса сърцето:
ЗАЩОТО ВИ ОБИЧАМ
Задавихме се в сълзи и чак после му казахме, че и ние го обичаме. Дадох си сметка, че улисани в задоволяване на физическите му потребности, уморени от бездушието на лекарите и борбата с бюрокрацията, забравихме най-важното - че сме хора, защото се обичаме.
Редактирано от didkop на 02.10.06 16:56.
|
Защото ви обичам ...
