Jull,
Този форум ми помогна много. Въпреки недоброжелателните, понякога и злобни писания има хора като теб, които с няколко реда успяват да смекчат поне малко болката ни. От известно време, и това го писах дори в лични имейли на някои от вас, се опитвам да се вкопча в мисълта, че жената, която толкова обичах и продължавам да обичам е до мен, че ще ми помага, ще ме напътства. Вече съм убеден, че е така и това ми помага да не рухна. Дори сега след 40-те дни, когато липсата на съпругата ми все повече не ми дава мира. Няма я физическата близост. Няма с кого да споделя, от кого да поискам съвет. Няма кой да ми каже къде съм сгрешил. Няма на кого да покажа как се прави това или онова на компютъра, на кого да купя цвете, подарък. Лягам си сам, ставам сам. Кошмарно е. Но се опитвам да поддържам духовната близост. Може да звучи налудничево, но й говоря и съм убеден, че ме чува. Когато отида сам на гроба й усещам присъствието й. Сядам, гледам снимката й и имам чуството, че оживява, че е при мен. Почти физическо усещане. Същото ми каза и най добрият ни приятел, от когото излезе един от некролозите във 24 часа и Труд.
Не мога да спра болката, да й попреча да ме стегне за гърлото във всеки един момент, понякога и най-неподходящия. Много рядко съм плакал през живота си. Сега в дните, когато съм сам в къщи, не мога да сдържам сълзите си. Но знам, че в продължение на 19 години съм имал човек до мен, когото съм обичал и който ме е направил щастлив. И както вече писах, ако можех да върна времето назад, не бих се поколебал отново да започна живота си с нея. Наистина мисля, че е било предопределено да се срещнем, да се обичаме, да създадем дете, което сега носи толкова от нея - притежава нейната чуствителност, доброта, нежност. Имаше дни, когато всичко ми беше безразлично, дори и детето. Но си казах, че това е кощунство, че така предавам нашата любов. Затова съм длъжен да се съвзема и да продължа напред. Длъжен съм да се променя и мисля, че вече успявам. Опитвам се да бъда по-търпелив и добър с близките си, по толерантен с непознатите. Не отвръщам на агресията, избягвам глупаците, не се натоварвам с неща, които не мога да променя. Трябва да го направя в името на детето, в името на нашата любов, в името на съпругата ми. Беше изключителен човек, с невероятен дух, изтърпя това, което малко хора биха могли да изтърпят. Липсва ми. До полуда. Но знам, че ще бъдем отново заедно. Във вечността.
Искам да благодаря на всички, които са писали тук в Изповедалнята, на Весела, Нано, Аниб, Валентина, Little rabbit, Дъщеря... Искам да кажа и на Berame, Tajno Cvetence, Вили, Бетинас, Самодива, Vozi... Не позволявайте на болката да ви сломи. Няма как, трябва да се научим да живеем с нея. Не трябва да предаваме любовта на любимите си хора. Колкото и да е трудно, трябва да продължим. Затова пишете тук, говорете с приятели, посещавайте психиатър ако трябва, но се съхранете. Поне докато не си изпълните мисията на тази земя. Всеки има такава. И си мисля, че ако не извърви пътя си тук, сигурно няма да намери покой в отвъдното. Колкото и незначителни да сме, сме част от Вселената и това ни прави безценни.
|