Защо пропуснах пролетта

Дойде ли пролетта, защо не забелязах ...
Кога разцъфнаха дръвчетата и отрупаха се с плод,
а кога раззелени гората свойте клони,
тревичките кога поникнаха, защо не ги видях ....

Защо пропуснах пролетта ....
Защо подухващият вятър плаши ме ...
Защо ли ... напомня ми за теб,
за твоя отиващ си живот ...

Като догаряща свещичка е,
а вятарът люлее пламъка и ...
понякога почти угасва, но вятърът намаля силата си
и пламъкът пламти по-силен.

Но с пламъкът угасва и сърцето ми,
с него стопява се душата ми
и мъката превръща се в сълза,
сълза, която ме изгаря ...

Какво да сторя, за да спра ветреца,
как да запазя гаснещият пламък,
защо безсилна съм да спра съдбата,
защо не съм вълшебница, защо ...

Пропуснах пролетта, не видях цветята,
които толкова обичам,
които винаги ме радваха
и ме зареждаха с живот ...

Как да ги видя, как да им се радвам,
как, като гаснеш пред очите ми ...
О, Господи, той трябва да живее,
ако те има, помогни ми, моля те ...

07 юни 2006 г.




Вали, вали, вали ... не спира ... Капките се сливат с локвичките на улицата и те стават все по-големи. Мокро, влажно, мрачно е. Небето е сиво, мрачно сиво и слънцето се е скрило някъде там, имам усещането, че вече никога няма да изгрее ... Още по-страшен и мракът в сърцета ми. Мъката се е вселила в него, тъгата е голяма. Безсилна съм, не знам какво да правя. Не искам да мисля за бъдещето - в него няма да има щастие, слънцето вече няма да ми се усмихва. В бъдещето виждам само тъга и скръб - ЗАВИНАГИ! Настоящето е страшно, жестоко, безсилието ме убива. А миналото? Миналото беше вълшебна приказка. Имах всичкото щастие на света. Но сега ... сега не бива да се връщам назад. И най-малкият щастлив спомен ми причинява огромно страдание. Сълзите парят, въздухът недостига ... Хубавите спомени причиняват най-голямата мъка, правят ме най-нещастният и самотен човек на света. Не трябва да си припомням нищо, не трябва да поглеждам в миналото ... това ще ме убие. Ще ме убие, а трябва да се грижа за теб и за двете прекрасни създания, които и ти обичаш повече от живота си. За какво да мисля тогава? Може ли човек да живее, без да мисли за нищо? Как да го постигна, за да оцелея! Как! Защо съдбата е толкова жестока, защо ни причинява това, какво лошо сторихме с теб , защо иска да ни раздели .... И ще го направи, виждам, но ЗАЩО? Не съм готова да те загубя. Не съм готова да да се разделя с теб. Не съм готова да ме напуснеш. Не съм готова да не те видя никога повече. Как да живея без теб ... Как да живея без да чувам гласът ти .... Как .... Кой ще ми отговори ...... Кой ще ми каже как да продължа без теб .... Как, като нямам желание, като не искам ... Ако ти си отидеш, значи няма бог!!! Ако го има ще се смили над нас, нищо лошо не сме сторили, нима нашата неугасваща любов е грях .....

08 юни 2006 г.




Ти си отиде ........ всичко свърши вече ....... болката не може да се опише с думи ...... Плаках, говорих ти, молих те да не ме оставяш, а ти ...... ти мълчеше ...... Мълчеше, затворил очички завинаги, всред цветя и свещи. Децата плакаха, много плакаха до теб слънчице, но ти и тях не чу ..... А ни обичаше, много ни обичаше ..... Остави ни самички, страдащи, нещастни .....
Трябва да продължа без теб мило, трябва ...... но защо ми се струва страшно трудно ...... невъзможно .....

30 юни 2006 г.





Десет дни без теб, слънчице ..... От десет дни не съм чула гласа ти ...... От десет дни не съм те виждала мило ..... Липсваш ми ..... страшно много ми липсваш ..... Без теб живота е много различен .... Усмихвам се, защото не искам да товаря околните е проблемите си ..... Усмихвам се, защото не бива мъката да пречи на работата ми, защото не искам да излъчвам отрицателна енергия .....Усмихвам се мило, заради дечицата ни ....... За първи път имат проблем, който не мога да разреша ...... Знаеш, че винаги съм правила всичко за тях, но сега ...... сега не мога ..... Сега не мога слънчице, не мога да им върна теб .... Те искат само любимият им татко да бъде отново с тях, а аз не мога да им помогна ....... Старая се да им отделям повече време, да си говорим, но страшно ме боли, като виждам мъката в очичките им ..... Много страдам, като виждам как избърсват тайничко сълзичките си .... Държим запалени свещички, когато дойдем при теб и мълчим ...... Всеки си мисли за нещо, а сълзите се стичат по лицата ни ...... Всичко бих дала да си отново с нас, до чуя гласа ти, да си говорим, да се смеем, да се разхождаме отново хванати за ръце ..... Липсваш ми, много ми липсваш .... Вървя по улиците, все бързам за някъде, разминавам се с много хора, а се чувствам сама, страшно сама ....Сама съм, когато се прибера и в къщи, не зависимо, че близките ми са около мен. Търся те във всяка стая, всяка вещ ми напомня за теб. Боли, много боли .... страшно е .... така ще е до края на живота ми ...... Задавам си толкова въпроси. Защо трябваше да се случи това? Защо тя, смъртта ни раздели?Защо, защо ... хиляди защо ..... Няма кой да ми даде отговор .....
Ти беше наистина моята половинка, беше част от мен.Обичам те повече от живота си, ти ми отвръщаше със същото. Караше ме да се чувствам единствина ..... Какво стана с нашата любов, каде е тя сега .....
Толкова много ти говорих тихичко. Исках да стопля ръчичките ти, но ти ни ме чу, не ми отговори ......Най-голямото ми желание беше да си легна там, до теб, завинаги, но и на това нямах право ... Веднага се питах: "Ами децата ..... " Сега искам да ровя земята, да стигна до теб, да те видя само още веднъж, да те докосна .....Знам, съзнавам, че сигурно полудявам, но толкова ми липсваш ..... Нашите две слънчица не могат да те заместят миличко. Обичам ги, ще направя всичко за тях, но .... но си искам и теб ..... Искам да бъдеш с мен до последният ми ден. Тогкова много ли искам .... Нали щяхме да остареем заедно, нали имахме планове за бъдещето ...За първи път ти ме предаде, не спази обещанието си, остави ме сама .....

08 юли 2006 г.