Всички тука сме минали през този ад и продължаваме да живеем в него.После ще продължим да живеем самоче в друг ад,в който любимите ни хора вече няма да ги има.Страх ме е от този миг.Знаете ли колко е трудно вече четери месеца да си лягаш в едно легло с любимия и да знаеш,че скоро това може да се промени и да си сама в това легло.Че няма кой да изпрати абитюренката ни,че няма да има с кой да обсъждам в коя гимназия ще запишем малката.Та даже и че няма да съм в състояние да и купя хубава рокля .Страх ме е да си представям този миг,а толкова често мисля за това.Такива страшни картини ми минават през главата ,а неискам да мисля за това.Знам,че съм силна и ще се боря до последния ни миг,но си ги мисля.Сигурно и той си ги мисли и сигурно му е много по трудно отколкото на мен,но не си го показва.Възхищавам му се.А само преди четери месеца кроихме планове,направихме голям ремонт за който 17 години мечтаем.Тъкмо си намерих хубава работа,децата са добре и хоп за минути всичко беше вече без значение.Но вие знаете и съм сигурна и че ме разбирате.Неможах ме да се порадваме на всичко което постигнах ме сами.Сега сме угнетени със свити души,всеки се вглъбил в мислите си за престоящото бъдеще.Опитва ме се да говорим,но не се получава пак прекриваме истинските си мисли и ти идва да крещиш от безсилие.Знам че ме разбирате.Благодаря че ме ислушахте имах нужда да споделя.Благодаря,че ви има,приятели.