|
План за битка с рака
Американката, която отказа да се предаде пред коварната болест, предлага шест стратегии за победа
Ан Фрам (с Дейвид Фрам)
Увод
Когато за пръв път получих шокиращата новина, че имам рак, жаждата ми за надежда беше като на корабокрушенец на пуст остров без вода. Трябваше да има надежда! Просто трябваше да зная, че някой някъде е оцелял от лош като моя рак. Да живееш без надежда беше като да легнеш и да си умреш…
Едно от първите неща, които направих, когато можах да изляза от болницата, беше да ида в местната библиотека да се запозная с врага си. Намерих 497 заглавия. Отде да започна?
Започнах с моя вид рак – на гърдата. Беше лесно да видя кои книги не систруват да се четат - пълните със статистики, които ми вещаеха погребален звън, бързо върнах на рафтовете да събират прах.
В други намерих късчета информация, които бяха по-полезни. Научих, че при всеки вид рак все има някой, който да го е победил. Това беше надеждата, която ми трябваше. От този момент реших, че ще се боря. Макар с мрачна прогноза, щях да водя битка. Щях да използвам всяко средство, за да победя.
За година и половина прочетох всяка книга и изтърпях всяко конвенционално лечение – хирургично, химиотерапия, радиационна и хормонална терапия. Накрая, като последно средство, бях подложена на автологична трансплантация на костен мозък. Когато и това не спря болестта, медицинският свят ме обяви за безнадежден случай. Но не бях готова да легна и да се престоря на умряла и се обърнах в друга посока. Пет седмици след като започнах строга програма за детоксикация и диета под ръководството на специалист по хранене (nutritionist), ракът ми си стегна багажа…
Тази книга е дестилация на всичко, което научих за победата над рака с лоша медицинска прогноза. Де да бях я намерила в библиотеката още първия ден, когато отидох да търся помощ и надежда! Задължена съм от закона да кажа, че нищо в книгата ми не бива да се приема като претенция за мои лечителски способности. Въпреки това се надявам, че информацията в нея ще ви помогне да поемете отговорен и активен контрол над здравето си така, че да дадете на тялото си онова, от което то се нуждае, за да се справи с рака си.
Глава 1
Военен разказ
Стаята притъмня, медиците си тръгваха при семействата си. Само минути по-рано цял рой лекари и техници бодяха дълги игли в различни места на гърба ми, вкарваха и изкарваха тялото ми от скенера. “Боли ли тук?” – питаха ме те, като търсеха нещо покрай гръбнака ми. Накрая го намериха и ми изсмукаха малко течност с голяма спринцовка.
Както лежах, в душата ми се мятаха две противоречиви чувства. Първо, на облекчение. Най-после, след много месеци агония и фрустрация, щях да имам истинско обяснение за невероятната болка, която изпитвах в гърба си. Но какво ли щеше да е то? Защо не се оправях, а тъкмо обратното?
През миналите седем месеца болката бе вплетена в тъканта на всекидневието ми. Малко след Деня на благодарността (последният четвъртък на ноември
– бел. прев.) усетих постоянна болка между лопатките на гърба. Единствената, и то отдалечена във времето възможна причина, беше леката катастрофа, в която няколко дни по-рано колата ми бе блъсната отзад.
През януари решихме с мъжа ми да ремонтираме кухнята. Вечерта щом свършихме, лявото ми рамо пламна от нетърпима болка. Като че ли някой ме мушкаше с голям месарски нож. Седмици наред правих пътека до кабинета на семейния лекар с оплаквания от засилващата се болка. Гърбът и рамото ме съсипваха и ми ставаше все по-мъчно и да ходя.
Диагнозата? Бурсит (bursitis) на рамото, усложнен от бъбречна инфекция, която пречела за дренирането на течност от мускулите ми. Нареди ми да не се движа и ми даде тежка доза антибиотици. Но в следващите седмици страданието се увеличи. Болкоуспокояващите, които взимах, за да заспя, раздираха червата ми. Безсънните нощи зачестяваха.
В средата на февруари бях приета в болница. Ренгенограмата показа “горещи петна” по костта на рамото, които бяха приети за бурсит. Всеки ден ми слагаха лед и венозно масивни дози антибиотици за предполагаемото бъбречно възпаление. Но то не минаваше. Лекарят ми продължаваше да вярва, че щом бъбречната инфекция отзвучи, мускулите на гърба ми ще се върнат към нормалната си функция.
Април и май бяха истински ад. Лежах в леглото си и напразно очаквах нещо да се подобри. Понякога болката в гърба беше зверска, и най-малките неща бяха мъчителни - като например просто да се обърна в леглото. Мъжът ми бе принуден да спи на пода, защото и най-малкото движение до мене ме караше да крещя.
Най-после една сутрин през май вмъкнахме изтерзаното ми тяло в колата и – до спешното отделение на местната болница. Искахме да вземем второ лекарско мнение и настоявахме да ме приемат в болницата за изследвания. Но бяхме разочаровани. След като се посъветва с домашния ни лекар по телефона, дежурният ми направи инжекция мускулен релаксант и ни отпрати с рецепта за валиум и съвет да се разхождам по малко, за да върна мускулите си в движение.
И после един млад лекар влезе и пристъпи бързо към мене. “Здравейте, г-жо Фрам. Казвам се д-р С., хирург. Всъщност днес е късно за операция. Г-жо Фрам, съжалявам, но имате напреднал рак на гърдата. Нужна е мастектомия, ще ви оперирам утре в 17:30, какво ще кажете?”
Горе в моята стая мъжът ми научил същите новини от новоназначения онколог. Потресен и объркан, той успял само да попита – “колко й остава?”
“Няма да ви лъжа, трябва да знаете истината” – казал онкологът. – “Повечето хора с рак толкова напреднал като на жена ви умират до две години” (по-късно научихме, че и това било твърде оптимистично).
Накрая ме откараха в стаята и ме сложиха в леглото. С изплашени очи Дейв и аз се вкопчихме един в друг и заплакахме. Може ли да е вярно? Наистина ли ни се случва всичко това? Сбъдва ли се кошмарът на живота ми?
Оплаквахме смъртта ми.
“Фалшиво негативен”
Това е терминът, използван в мамографията, когато резултатите от мамограмата показват, че буцата в гърдата не е ракова, каквато в действителност е. Статистиката показва, че 10 до 30 от сто от жените с рак на гърдата получават фалшив негативен резултат. Тези злополучни жени се връщат у дома си облекчени. По-късно става ясно колко е трябвало да се тревожат.
Пет месеца преди болката в гърба ми да стане забележима, бях напипала малка бучка в лявата си гърда. Семейната ми история ме бе научила да не пренебрегвам това. Баба ми е умряла от рак на гърдата. Майка ми, макар и да не бе развила рак, имаше многобройни рецидиви от кисти. Уплашена от участта на своята майка, тя бе претърпяла двойна мастектомия преди на навърши 40г. Иска ли питане - веднага се обадих на семейния лекар.
Мамограмата в местната клиника намери всъщност две малки бучки и ги определи като неракови, доброкачествени. Допълнителното изследване с ултразвук също излезе негативно.
“Не, няма рак” – бе заключението на лекаря след ултразвуковия тест.
“Сигурно ли е?” – настоях аз.
“Ако буцата е ракова, излиза на екрана като плътна маса. Тези буци са пълни с течност. Това са кисти, няма за какво да се тревожите”.
Но само пет месеца по-късно агресивният рак на гърдата се прояви с растяща болка в гърба. По времето, когато най-после бях приета за изследвания, ракът, започнал с две малки бучки в лявата ми гърда, беше плъзнал по цялото ми тяло. Тумори покриваха черепа, рамото, тазовата кост, отгоре до долу гръбнака, в добавка към грамадния тумор, който се бе развил от двете малки “неракови” бучки в гърдата ми. Ракът бе изгризал стресова фрактура в гръбнака ми. Гърбът ми бе разрушен.
Денят след като д-р С. каза, че е нужна операция, Дейв и аз настояхме да ни дадат време да поговорим преди да вземем решение. Докторът се извини за настойчивостта, интересувал се само от най-доброто за мене. Според него се нуждаех веднага от операция. Графикът му се запълваше бързо. Не искаше да губи ценно време с глезотии.
Докато разговаряхме с него, той каза нещо, което трябва да знае всяка жена. “Не се доверявайте на мамограмата. Ако имате буца, винаги правете биопсия”.
|
План за битка с рака
