Към тези, които стъпват на пътя си – малко напътствие
Олга Валяева


Ако сте открили призванието си, делото на живота си, любимото занимание – бъдете готови. Предстои ви нелек път, защото е недостатъчно да се открие призванието – трябва и да се задържиш на този път. Да не се отклониш или върнеш обратно. Трябва да продължиш и да вървиш напред.
Когато започнете да правите това, което ви харесва, ще видите, как хората около вас се делят на два лагера. На първите много им харесва това, което правите. Те ви подкрепят, благодарят, вдъхновяват. А останалите, всичко това ги дразни. Някои по-силно, други леко. Колкото по-надалеч вървите, толкова повече хора започват да си създават стериотип на отношение към вас. И ту са в единия, ту в другия лагер.
Бъдете готови за това, както и, че ви критикуват – понякога конструктивно, друг път изхождайки от стериотипа си. Понякога грубо, твърдо или много завоалирано. Подгответе се, че ще има и такива, които ще ви кажат, че не сте прави и се занимавате с глупости, тръгнали сте не накъдето трябва или не с когото трябва. И пак, изхождайки от стереотипа, ще започнат да ви обиждат. Не се вживявайте в това, не губете енергия – просто продължете напред.
Бъдете готови, че в отговор на доброто, което носите на хората с работата си, може и да ви се изплюят в лицето и да ви хвърлят кофа с помия. А понякога към вас ще бъдат привлечени тези, които имат нуждата от вниманието ви, от енергията и топлината ви. Действително на тях им е жизнено необходимо да получат своята порция внимание, за да оцелеят. Но започнете ли да им давате, за тях никога няма да е достатъчно. Затова просто продължете пътя си.
Подгответе се, че няма да ви приемат на сериозно. Някой ще ви се надсмива – особено съучениците или тези, които ви познават отдавна. Професионалистите ще говорят снизходително с вас. Но вие продължавайте, дори да е нужно да стискате зъби от болка и обида.
Не си задавайте вечния въпрос „Защо?” – Защо хората искат, да не стърчите? Защо им харесва, когато сте също толкова нещастни и нереализирани? Отговорът е твърде прост, за да бъде търсен дълго. Просто е трудно винаги да вървите напред – трябва да имате смелост и кураж, докато, за да си останете на същото място и да страдате, няма нуждата да се променяте и рискувате.
Но понякога те виждат тези, които излизат от зоната им за комфорт. Тези, които вървят напред, въпреки всичко. Кой има наглостта или смелостта да бъде себе си и да върви по пътя си? За тях това е много болезнена гледка, защото тя им казва, че и те биха могли – ако само се осмелят и поискат.
Точно такава болка пробужда в хората ненавистта, завистта и раздразнението към тези, които са щастливи – или поне активно се стремят към щастието. Това е завист към този, който прави същото, което искаш и ти, но не го правиш.
Има и друга болка. Болката на отхвърленото дете, на което родителите не са му дали цялата си любов и внимание, което е очаквало. Болката на ненужността, отхвърлеността, от това, че си ничий, от невъзможността да получаваш любов. Такива хора, ще искат от вас и любов и внимание, и първият ви порив ще е да съжалите и нахраните гладните с риба. Но направиш ли това, те отново ще дойдат и вече няма да искат, а ще изискват. И никога няма да кажат „достатъчно”. А храните ли ги, то скоро няма да има храна за вас. Затова най-доброто, което можете да направите за тях е да им дадете въдица и да им покажете, как се лови риба. Голяма част от тях ще счупят и изхвърлят въдицата и след това ще тръгнат да търсят нов донор. Но за други, това ще е важен и ценен опит.
Не отговаряйте на провокациите и завистта им – така само ще налеете масло в огъня. Пожелайте щастие на завистниците, а на отхвърлените дайте спасителния пояс. И вървете напред без да спирате.
С вас ще останат само единомишлениците ви – истинските ви приятели, които ви обичат искрено. Няма да са толкова много, но за вас, ще са като диаманти. Пет диаманта са по-скъпи от скалите на планината.
Подгответе се и за другата страна на медала – ще имате последователи, яростни. Те обикновено не са много – един или двама. Но с фанатичността си, могат да ви нанесат немалки рани, защото когато направите не това, което са очаквали, те се превръщат в най-лютите ви врагове. А вие просто продължете напред.
Бъдете готови да ви главозамаят от благодарности и похвали. Особено, ако смятате, че всичко това правите сами и това е ваша заслуга. Продължете напред, не забравяйте да вървите по пътя си.
Бъдете готови и за изпитания. Открили сте не просто асфалтираната си пътечка – по-скоро пред вас е виеща се горска пътечка. По нея има и дупки, и възвишения, и паднали дървета. Защова трябва да си гледате под краката, за да съзрете всичко, което може да ви причини болка или да ви нарани. Но фокусът на вниманието ви трябва да е напред и високо. Гледайте Слънцето. Вървете към Слънцето, поглеждайки понякога под краката си. Нека ориентир ви бъде вашата мисия, целта на живота ви, призванието ви.
Тогава ще успеете да устоите и в люта зима, когато на никого не сте интересни, и в горещ следобед, когато всички наоколо ви критикуват. И в топлата вечер, когато лесно ще се поддатете на благодарностите. И в дъжда, и в снега, и в бурята, и в жегата. Просто продължете напред, не спирайте. Свърнете ли от пътя си, болката няма да е по-малка. Ще откриете всичките тези трудности, но вече няма да виждате Слънцето.
Върнете ли се назад, то светът няма да се промени. И отново и отново ще повтаряте деня на мармота. От вкъщи на работа, от работа вкъщи. Без никакъв смисъл и никакво вдъхновение.
Кое е по-страшното? Лично за мен, по-страшното е безсмислеността, а още по-страшно е да оставиш след себе си празнина.
Затова вървя напред по пътя си. Да, понякога ме шибат клончетата на дърветата, понякога се спъвам, понякога стъпвам не там, където си струва. Да, понякога е трудно и тежко. В такива моменти ориентир ми е Слънцето, целта, мисията. Иска ми се да вдъхновя жените да бъдат Жени. И това ми дава силата и увереността да вървя напред. Покрай това изгасват всичките негативни коментарии, критики, оскърбления, недоволства, обвинения. Те са просто поредните препятствия. Поредните проверки за издръжливост – наистина ли искам да отида там, закъдето съм тръгнала?
Ще погледна в сърцето си, което не се съмнява. Писмата на тези, които се женят, отказват се от развода, раждат деца, намират пътя си, възраждат женствеността си, изглаждат отношенията си с родителите и рода – те ме топлят в тъмнината на денонощието. Те ме вдъхновяват и дават енергия. Но най-вече ме вдъхновяват моите любими. Съпругът ми, който всеки ден става все по-силен и отговорен, успешен и мъжествен. Децата ми, които порастват толкова бързо и ме учат да обичам без условия и прегради. Майка ми, която се променя и ме поддържа във всичко. Родителите на съпруга ми, които се гордеят с нас и ни помагат, с каквото могат – със съвети, картинки, истории. Приятелките ми, които ме възхищават с отворените си сърца. Наскоро, те организираха тайно общество, за да помогнат на едно добро момиче. И му вдъхнаха нови сили и любов. Много се радвам, че те са ми приятелки.
Вървете по пътя си и не се страхувайте. Най-доброто лекарство против страха, е да вървите напред, като гледате Слънцето.
Превод: Анита

Живота е невероятен, до болка разностранен и до болка прекрасен!