Капчици добро


Бяхме с приятелката ми в търговския център и спечелихме по една мека играчка от рекламна викторина. Като обикаляхме видяхме умствено изостанало дете с баща си и спонтанно му дадохме играчките. То ни благодари, а баща му едва не се разплака. Оказа се, че вече няколко месеца детето не е проговаряло.
Преди четири месеца ми откриха гнездовиден косопад. След месец не ми остана и косъм. Страхувах се да ходя на училище, защото си мислех, че всички ще ми се подиграват. На следващата сутрин някой потропа на външната врата и когато я отворих, отвън стояха десетина мои приятели с обръснати глави – две от тях бяха момичета.
Неотдавна наблюдавах следното – домашно коте падна от прозореца и след удара му беше трудно да стане. Заобиколиха го кучета с явно недобри намерения. Изведнъж от избите изскочи бездомен котарак и закри със себе си котенцето като се изгърби страшно и хъскаше към кучетата. Прогони ги, докато стопанката на мъника не дойде да си го прибере.
Прибирам се сутринта вкъщи. На входа виси обява „Скъпи съседи? Днес някъде към 9,20 на входната врата са загубени 120 рубли. Ако някой ги е намерил, дайте ги моля ви на Антонина Петровна от ап.76. Пенсията й е едва 1640 рубли”. Бъркам в портмонето и със 120 рубли в ръка звъня на посочения апартамент. Отваря ми възрастна жена с престилка. Едва видяла протегнатата ми с парите ръка и веднага ме прегърна и се разплака от щастие. „Тръгнах да си купя брашно – разказа ми тя – на връщане се затрудних с ключовете на входа и сигурно тогава съм изпуснала парите”. Но, веднага отказа да вземе парите. Оказа се, че за няколко часа аз съм вече шестият човек „намерил” бабините пари. Хора, обичам ви за това, че сте такива!!!
Работя в заведение за бързо хранене. Днес сутринта до касата дойде мъж и каза: „След мен има момиче, което не познавам, но бих искал да платя нейното кафе. Предайте й пожеланието ми за добър ден”. Първоначално момичето много се учуди..., но после направи същото за следващия на опашката човек. И това се случи пет пъти подред.
Преди няколко дни десетгодишната ми сестричка се сгуши в мен и каза: „Ухаеш като мама...”. Едва не се разплаках – скоро ще се навършат 2 години, откакто загубихме мама, а тя все още помни аромата й. Това ми дава надежда.
Разболях се тежко от ангина. Бях сама, а дори не можех да стана от леглото – плаках от безпомощност. Кучето ми Киара седеше до мен в леглото и ме гледаше с безпокойство. Изведнъж скочи и след малко се върна с вмирисан кокал – ясно беше, че това е скътаното й за черни дни. Киара сложи кокала на възглавницата ми и го побутна с носа си към лицето ми – „Похапни си”.
Баба ми и дядо ми са живели заедно повече от 30 години, но след това той я напуснал заради друга жена. Баба ми много го е преживяла, но намираше сили да общува с новото му семейство, новите му деца и внуци. Тя винаги и на всички помагаше и никога не се оплакваше. Преди няколко години дядо ми почина. Баба се зае с погребението, подавките и пред всички изнесе прощална реч. Днес е годишнина от смъртта му. Знам, че баба ще се прощава по-дълго от другите с него, макар и всеки месец да е на гроба му, че повече от другите ще се бори със сълзите си... Баба ми обича дядо за цял живот – и в мъка, и в радост. Това ми дава надежда, сила и любов.
Баща ми често е в командировки. Всеки път, когато заминава, той скрива някъде у дома малък плик за мама. И тя винаги го намира – там може да има тяхна обща снимка, цитат или просто бележка с признание в любов. Те са женени вече 25 години. Родителите ми с тяхната непресъхваща любов и романтика ми дават надежда.
Неотдавна се връщах от института и в подлеза на метростанция „Автозаводска” видях ветеран от войната. Беше си изложил медалите и ордените – всичките награди, които е заслужил във войната. Продаваше ги, за да си купи нещо за ядене. Аз изсипах портмонето си пред него и му казах: „Вземете всичко, което имам, но не продавайте честта и доблестта си почти без пари на хора, които са недостойни за това”. Той се разплака, взе парите, събра ордените в дланите си и ги целуна, по тихо през сълзи ми каза „Благодаря ти, дъще”. В такива моменти ми се струва, че мога да променя света. Те ми дават надежда.
В навечерието на 17-тата ми годишнина 9-годишната ми сестричка гореше от нетърпение – толкова й се искаше да ми даде подаръка си. На сутринта, както обикновено, отидох да я будя за училище и й казах: ”Е, вече може да ми подариш подаръка си”. Още неуспяла да отвори очички, тя се протегна и ме прегърна с малките си ръчички. След това бръкна под възглавницата и ми даде пакет с надпис „На скъпия ми брат за рождения му ден”. Когато го отворих, вътре имаше банкноти – една от 10 долара, две по 10 гривена, 2 гривена и 1 гривен – това бяха всичките й спестявания. Прегърнах я силно и я задържах дълго така, за да не види сълзите ми.
В мола случайно чух разговор на възрастна двойка от съседната маса. Мъжът каза: „Оля, та ние направихме това – ние остаряхме заедно”.
Днес намерих GSM-а на покойния ми мъж. Заредих го. Оказа се, че е пълен с нови съобщения – дъщеря ми постоянно му ги изпраща и му разказва важните за нея неща и въобще, как стоят при нас нещата...
Никога не съм се мислела дори за симпатична. Наскоро годеникът ми забрави да затвори слушалката след разговора ни и чух, как разказва за мен на съквартиранта си. Колко съм красива днес, и как въобще правя светъл деня му, колко много ме обича. Нямаше как да не се разплача. За първи път се почувствах красива. Аз също те обичам, Кит.
Едно момиченце в магазина ме помоли: „Може ли да ме вземете на ръце”. Направих го, защото си помислих, че се е загубило. Детето просто ме прегърна, а после скочи и си тръгна. Спрях го, за да ми обясни и то каза: „Просто исках да се усмихнеш”. Неочаквано аз се разсмях.
През 2009-та бях на мисия в Ирак. При един взрив сериозно ме нараниха шрапнели. Иракски войник веднага ме извлече на безопасно място. Каза ми: „Нищо, ще се прибереш у дома, всичко ще е наред” – забелязал е годежният ми пръстен на ръката и спаси живота ми.
Брат ми е на 13 години и има рак на кръвта. Баща ми си взе година неплатен отпуск, за да не е сам брат ми в клиниката. Но за тази година през цялото време са му давали заплатата. В новозенландската полиция има страхотни хора.
Три години след смъртта на дядо ми, баба ми се омъжи повторно. Новият й съпруг почиства гроба на дядо ми и винаги слага цветя като казва: „Правя го, защото го обичам – та той толкова дълго й е дарявал щастие”.
Отдавна не е имало такава буря като днешната. Обадиха се на работата ми, за да ми кажат, че някой се навърта около колата ми. Излязох да я нагледам – не личеше да е пипана, освен люка на покрива – някой го е затворил, за да не се наводни вътре. Скъпи хора, нека си доставяме един на друг малки удоволствия. От това не само душите ни, но и светът ще стане по-светъл и добър.

Живота е невероятен, до болка разностранен и до болка прекрасен!