На 16.09. се навършват 3 месеца от смърта на мама. Рак на шийката на матката в последен стадий-много метастази в черен дроб и таз. Лечение-поставяне на нефростома. Така и не можах да й кажа какво я чака, какво ще последва-знаех от декември 2006 и все отлагах - тибетски билки, всякакви видове билки и под всякакви форми, всякакави ужасни полезни храни... и нищо-за броени дни си замина. Все казваше "Днес се чувствам по-добре" или "нес нещо сигурно съм настинала, но до утре ще ми мине", "Усещам подобрение от билките". И може би точно затова съм тук сега. Защото нощем четях тук какви ли не илачи и на другия ден ентусиазирано и казвах, че съм открила нов начин, нов лекар, а после като и този лекар казваше същото, че е късно- се правех, че съм забравила или че е шмекер, а и тя "забравяше" да пита, защото се борехме с всички сили и нямахме време и място за подобни мисли. Понякога се разплакваше тихичко и споделяше, че и на нея и се живее и че иска да бъде нормален човек, но аз никога не се разплаках пред нея-, никога и никога не и казах, че си отива и то много скоро и сега незнам, дали не сбърках. Не се оглеждаше, за да не се стряска от себе си, отслабна наполовина, кожата и потъмня, очите и угаснаха, но като ме видеше се усмихваше. Мъчеше се да яде, мъчеше се да ходи, докато обезболяващите я замайваха, тя скачаше, за да не заспи. Често канеше гости, за да си спомня за времето, когато и тя е водела нормален живот, защото се чувстваше безполезна. Последният месец беше кошмар, в който силният й дух се бореше и тя ту изпадаше в несвяст, ту идваше на чист разум, но вече сякаш всичко беше усетила, вече не беше сигурна, че аз знам какво правим и как ще се излекува. Само гледаше в нищото и беше... беше различна. Не мога точно да го проумея и обясня... сякаш вече беше ТАМ, а не при нас, беше леко тъжна, много уморена. Последната нощ ме помоли да спя да нея, пак нищо не ми каза, не ме посъветва и после изпадна... 3 дни в безсъзнание, дишайки с вик. Вече бяхме спрели обезболяващите последните 2 седмици, тя каза, че нищо не я боли, но не можеше да става и да се свижи-кракът й се поду, корема, заповръща и всичко със смирение и спокойствие приемаше-вече не питаше защо се случва така, както допреди. Съжалявам, че пиша това, дори незнам чете ли го някой, а и няма нужда-с нищо не би ви помогнало, с нищо не мога да ви посъветвам-може би всичко е съдба. Трябва да внимаваме как се държим с хората, които обичаме, да им казваме всичко, за да не се налага да пишем после в изповедалня. Само исках да кажа МАМО, колко много те обичам и ми липсваш и те моля да ми простиш, че не успях да ти помогна и че не ти казах истината. А и също така исках да се доближа до нея, но е прекалено далече. Дрехите й, вещите й, снимките й са вкъщи, но топлината я няма. Винаги ще те помня и обичам, мамче. Прости ми!
|