Мили хора,
Искам да споделя с вас някои от събитията през последните месеци, защото след като размислих, реших, че бих се радвала да видя някъде из форумите подобно мнение, което да ми помогне да си изградя по-ясна представа за това, което ме очакваше преди 2-3 месеца. Накратко, майка ми (50 год.), която е с рак на гърдата и масивни разсейки в почти цялата костна система, както и със съмнения за рак и на дебелото черво, претърпя пълна хистероскопия.
По съвет на нашата онколожка от Пловдивския диспансер, както и от добрите отзиви в интернет форумите, решихме майка ми (която, в противовес на всички лекарски прогнози, не просто беше жива, но и много активна и все по-укрепваща – всички изследвания бяха най-добрите до момента) да отиде на контролен гинекологичен преглед в частния кабинет на доц Попова от Пета градска болница в София. Тя установи, че майка ми има тумор на яйчника, който притиска дебелото черво и оттам идват съмненията за рак и на червото. Препоръча операция, която насрочи в 5-градска за месец по-късно (ангажирайки се, че тя ще оперира). През цялото това време аз се рових из форуми, търсейки мнение за д-р Попова, което да ми даде спокойствието, че майка ми ще бъде в сигурни ръце. И открих само суперлативи – жени не само от цяла България, но и българки, живеещи в чужбина идвали при нея за гинекологични операции; била истинска вълшебница, дори светица. Нямаше как тези думи да не успокоят не само мен, но и майка ми. Така седмица преди дата за хоспитализиране започнахме подготовка – по съвет на медицинската сестра, работеща в частния кабинет на доц. Попова, тук в родния ни град майка ми си направи всички изследвания и консултации (без анестезиолог), необходими за операцията и които се предполага да се извършат в болницата, където ще е операцията. Целта беше да съкратим възможно най-много престоя в болницата.
На насрочената дата майка ми я приеха. Мислейки си, че при наличието на всички изследвания, операцията може да е още на следващия ден, реших, че искам още веднъж да чуя мнението на доц. Попова за това как ще протече операцията, възстановяването, какви са възможните усложнения и всички онези неща, които докторите са длъжни да обясняват на пациентите, но рядко правят повече от това да ги накарат да се подпишат на формуляри, които пациентите нямат време да прочетат (или, ако се опитат, ги скастрят, че нямало време, ако искат да ги приемат същия ден), камо ли да поискат разяснение. Бързо ми стана ясно, че доц. Попова е много заета и трудно ще я хвана да ми обясни нещо в болницата. Затова реших да отида в частния й кабинет, та да ми обърне повече внимание. Разочарование би била слаба дума да опиша чувствата си след консултацията. За скромната сума от 20 лева (прегледът е 50 лв) единственото, което тя можа да ми каже беше, че нищо не може да ми каже предварително, без да е отворила майка ми. Не знам какво търсех, вероятно малко успокоение и човешко разбиране, само че бях сбъркала адреса. Оттам насетне всичко потръгна с главата наолу. Държаха майка ми 10 дни без да й правят нищо повече от една мамография. Дори една кръвна картина не й пуснаха! Междувременно бързо взе да ни става ясно, че има много нередни неща в тази болница. Няма да говоря за мизерните условия – шест души в стая и порция храна, която не е достатъчна дори за 45 килограмовата ми майчица, както и коментарите, че всяко изследване на пациент бъркало от джоба на персонала и какво ли още не! По неведоми пътечки до пациентките достига информация, че всяка оперирана трябва да даде по нещо на доцентката и лекарите, че минималната сума била поне 200 лв, която се давала при изписване и получаване на епикризата (което задължително става през кабинета на Попова) ...Междувременно майка ми се сприятели с много други пациентки, които споделяли за баснословни суми от рода на 500лв, 1500 USD, 2000 EURO... Вероятно това все пак са по-малките суми, които се дават, защото, когато едно момиче, вдигнало се чак от Щатите за операция тук и дало 2000 лв, се опитало да попита нещо за операцията си доц. Попова, тя му отвърнала: „Много питаш! Трябва да си благодарна, че аз ще те оперирам!”
На 10-я ден оперираха майка ми в продължение на 3 часа. Доц. Попова каза, че имало много разсейки, изрязали каквото могли и може да се смята, че операцията все пак е успешна (това бяха единствените думи на доц. Попова, които чух до края). Успях да видя майка си за една минута в ОАИЛ. Когато на следващия ден следобяда успях отново да се вмъкна, майка ми изглеждаше много зле и със сетни сили (нали се сещате за всичките маркучи и системи по тялото на опериран човек) успя да ми каже, че през ноща са я оперирали повторно... Казах й, че сигурно е сънувала, не е възможно, на мен никой не ми се е обадил, а и сутринта като питах за нея, никой не спомена втора операция.... Да, ама не. Когато запитах в прав текст дежурния лекар, ми казаха да, получило се било кървене и трябвало да оперират пак, сякаш това е най-нормалното нещо и подобна интервенция не налага да се обадят на човека, вписан в документите за приемане като лице за контакт! Майка ми е загубила цял литър кръв...Никога няма да забравя този момент, милата ми майчица, за чиято воля и сила за живот се бях борила половин година вече всеки ден, всеки час, сега само за 24 часа се беше сринала, изглеждаше сякаш всеки момент ще угасне...Тя е можело съвсем спокойно да си умре на операционната маса, а опасността съвсем не беше преминала. Единственото, което ми казваха е, че била в терминален стадий, не можело да се направи нищо, че целта била само да се стабилизира и да се изведе от болницата (един вид да не умира там), да сме потърсели палиативни грижи... Как така?! Че само до преди ден майка ми се разхождаше колкото мен (аз съм на 25), издържаше на часове пътуване с кола всяка седмица и сега изведнъж едва ли не ми казват, че краят е дошъл? Горчиво се разкаях, че я окуражавах за операцията. Всеки мой опит да се свържа с доц. Попова в болницата остана безуспешен.Не разбирах защо се опитват да ми отнемат всяка надежда... И успяха – за един макар и не дълъг период, аз преживах многократно смърта на майка си, представях си какви ще бъдат последните й мигове, какви ще са моито последни думи...Плаках и плаках, докато вече не можех вече да плача и единственото, което ми оставаше беше да се моля...
И майка ми оцеля. На 4-я ден я качиха в отделението отново и започна много бавно и мъчително възстановяване. За съжаление я накараха да прекъсне за повече от седмица хормоналните си хапчета, не вляха навреме и Зометата и сега болките в костите й ми подсказват, че това не е останало без последствия. От това, че не беше поемала нормално течности и храна за 5 дена, а и от двойната пълна упойка и многото болкоуспокояващи се получиха усложнения на бъбреците, стомаха и черния дроб. Непрекъснато се появяваше някакъв нов проблем. Тя направо беше развалина. Последните дни преди да я изпишат започна да вдига температура 40 – 42. Вечерта, преди да я изпишат беше вдигнала 39. Това естествено не попречи да я изпишат с препоръка за химиотерапия, но без да дадат каквито и да е предписания какво да взима за да спре температурата й или обяснения на какво се дължи това. Няма да ви обяснявам как се справях с това съвсем сама в продължение на 40 дни – благодаря на Господ за Интернет и за всички вас. Реших, че вече няма да водя майка ми при лекари. Напук на тях тя взе да се подобрява. Започна да взима много добавки на Тянши (без да им правя реклама), Натанал, витамини и днес отново лекарите не биха повярвали, че не просто е жива, а и че се разхожда в гората, чисти, готви, пътува....днес майка ми има дни, в които може да забрави за болестта, поне за няколко часа.
С постинга ми не искам да казвам, че докторите (от 5 градска в случая) са некадърни – да, вярно, че не ме оведомиха за състоянието на майка ми, че допуснаха усложнея, но все пак след като надживя целия ад е по-добре че майка ми се оттърва от още тумори и вероятно трябва да съм им благодарна... Не искам и да кажа, че са корумпирани – все пак пациентите сами си дават парите, а и това, че видях един от лекарите да кара последен модел мерцедес кабриолет може да значи, че има много добра частна практика или че е крупен арендодател. Или пък че в частния кабинет на доц. Попова всеки ден ходят не по-малко от 20 жени (пак да кажа, прегледът е 50 лв.) и повечето от тях се пренасочват за операции в 5- градска и им се налага да платят втора „такса” за обслужването, без да имат право на коментар или рекламация – все пак няма аз да й харча парите, какво съм се притеснила! Нищо че и в последствие разбрах, че било публична тайна корупцията, която се вихри в 5–градска от години, нали институциите нищо не правят, значи може и да са само слухове, пуснати от онези, които са продали земите, колите или къщите си, за да помогнат на близкия си онкоболен да оцелее в условията на българското здравеопазване където усилията да се прикрият кирливите ризи на колегата лекар отнемат повече време от това да се обърне внимание на пациента. Ама някакси от всичко това ми горчи и ми се крещи, но не мога. Не че няма свестни лекари, ама някакси това че съществуват мизерници, хранещи се необезпокоявано от човешкото нещастие по напълно извратен начин ме заслепява твърде много, за да преглътна с надеждата, че следващия път на мен ще се падне свестен лекар. Ще ми се да кажа всичко това в някоя институция или в съда, но съдбата на онези, които са се изпречили публично срещу лекари ми е печално известна, а уви майка ми не се е излекувала напълно, че да посмея да рискувам утре и мен да ми разлепят снимката из болниците като издирвана. Може и да съм страхливка и заради това че мразя България с цялото си сърце, сънувам деня в който ще си тръгна и никога няма да се обърна, защото тук те карат не просто да вдигниш безпомощно ръце срещу институциите, но и да коленичиш и да оголиш врата си пред палача.
Благодаря ви, че ме изслушахте.