Видях, че дискутирате темата отново.

Писала съм тук преди година. Искам да ви кажа, че не съжалявам, че "скрих" диагнозата. Истината е, че го заблудих /поне така мисля/, но само за малко, през което време той правеше опити да пие билки, отвари, сокове, за да се възстанови по-бързо.

Сега, когато си спомням за последните дни от живота му, съм сигурна, съпругът ми знаеше, че си отива. От въпросите, които ми задаваше ми е ясно, че е знаел, но просто не е искал да говорим за това. Той не пожела да прочете епикризата си, каза, че е по-добре и аз да не я чета. Благодари ми за всичко, което съм направила за него, каза ми, че съм невероятен човек, че не е очаквал, че мога да бъда толкова силна, че съжалява, за всичко, което се налага да преживявам и т.н. Вярва, знае, че може да разчита на мен и занапред /т.е. когато него няма да го има/. Аз го познавах най-добре, аз разбирах думите ми, не беше нужно да изрича всичко на глас, ние се разбирахме без думи. Няма да давам примери, но знам, че направих това, което той би искал.

Поставиха диагнозата на съпруга ми в началото на май, а почина на 28 юни. По-малко от два месеца - за него наистина беше късно за всичко. Той вече беше много зле.

Успех на всички в борбата с рака, от сърце ви го желая!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите