Здравей и от мен...
Аз съм привърженик на простата истина "споделен грях - половин грях", и го перифразирам споделена болест - половин болест...
Аз също преди да ме оперират знаех каква ще ми е диагнозата. След като излязох от упойка, видях безмълвното потвърждение в очите на съпругът ми. И нормално и естествено, първата реакция и на двамата беше да избухнем в сълзи. Но после той (както и до сега естествено) винаги ми дава кураж. Че в крайна сметка един рак на гърдата, хванат в началото, се лекува и преодолява. Родителите ми, естествено знаят, както и неговите, както и колегите ми. Също така и истинските ни приятели. Тези, които искренно милеят за мен и се молят за мен. Не съм казала, нито споделила, с хора, за които знам, че мойта болест ще бъде предмет на клюки. Защото за съжаление има и такива. Било то познати или роднини.
Най-трудният момент, беше, когато казахме на сина ми. Той е на 15 год. Аз, бях тази, която настояваше, той да знае. Просто, защото това е животът. С хубавите и лоши моменти, с радостите и горчилките. И след това беше свидетел на всички странични ефекти на химиотерапията. То и мънечкото беше, но нищо не разбира. Само знае, че мама има "ох" на гърдата. И току ми дръпне потника, за да гледа белега.
Когато ме изписваха от болницата, главният лекар на отделението, ме викна в кабинета си и подробно ме информира за състоянието ми, за тумора, за стадия и каква ще бъде терапията. В същност всичко научих от екипа, който ме оперира. Изключително професионално и делово ме информира. Самият лекар, още тогава ми даде надежда и сила, заявявайки, че прогнозите за началния стадии са много добри.

Но, в крайна сметка, всеки сам за себе си решава, дали ще сподели и с кого....