Толкова е странно всичко. Нямам намерение да отварям тема за обсъждане, по-скоро ме води импулс да споделя нещо. Затова на когото не му се четат сантиментални излияния моля да пропусне и се извинявам за спама.
Значи в последните 3-4 години, откак се освестих, че удрям 30-те и трябва да помисля за сериозна връзка, все едно и също разочарование и неуспех в любовта.
Понякога си мисля, че сякаш неизказано ми личи, че се притеснявам от собствената си възраст и факта, че съм сама и търсеща ...и предизвиквам мъжете сами да се дърпат. Не знам дали е само това. Но ми се струва, че страх от обвързване беше в основата на желанието на последните ми бивши да се освободят от интимната връзка, държейки обаче да ме запазят като приятел в близък периметър до себе си.
От последното скъсване насам имам само опити да започна нещо ново и все същото, след обещаващо начало мъжете изведнъж започваха да дават назад. Днес бях обзета от поредните мисли на отчаяние и желание за самоубийство...докато вечерта в мейла не ме посрещна поредното напомняне от още една фигура в живота ми, която дооформя ситуацията съвсем към пародия.
По-предишото ми гадже, отпреди 5-6 години, който безапелативно ме заряза навремето, прави опити да се сдобрим и съберем отново от 2-3 години насам, но напоследък най-интензивно и граничещо с мания. Отдавна бих се отказала на негово място, при положение, че категорично съм обяснила, че не искам. Работата е там, че след като ми мина навремето пристрастяването по него, осъзнах колко егоистично се е държал в не един момент и се радвам, че тогава сам ме освободи от себе си.
Странното е обаче, че навремето щях да му откликна без да се замисля, бях готова да се оженим, по силата на тогавашната ми силна емоционална привързаност към него.
Каква пародия са човешките взаимотношения.... Днес си наркотично привързан, утре си реалист.... Той пък вчера ме изхвърли на боклука, а днес дори в известен смисъл се унижава с постоянните си опити.
Може би трябваше още в началото просто да отрежа изцяло достъпа му до себе си. В момента всеки път, когато получа нещо от него, изпитвам хем досада, хем... смут. Смут, че сякаш, отблъсквайки го, насочвам енергия против себе си...един вид все едно ще ми се "върне" и ще бъда отблъсната на свой ред от някого. Или смут, че може някой ден да съжалявам, че не съм го приела...ако в крайна сметка не се появи друг който да държи на мен.
Май най-добре да опитам да му помогна да си намери друга... Понеже определено вече не го искам със сърцето си, а присъствието му само допринася към кашата.
Извинявайте за спама.
|