"Чудя се каква е причината за това твое убеждение , че чов. раса ще изчезне , сякаш живееш с тази мисъл,"

Ами аз по-горе обясних, ама явно или не помниш или не си го чел. Асторономическите ни наблюдения ("ни" - човечеството; астономите) показват, че вселената или ще завърши (се свие безкрайно), или ще се измени дотолкова, че няма да е подходяща да потдържа живота на същества като нас. Един ден ще престанат да се раждат нови слънца. Един (друг) ден - всички слънца ще угаснат и ще истинат. А друг ден - звездите ще са далечен спомен (на вселената). Важно е да се проумее, че това, което е вселената сега, е само един етап от нейното съществуване. Някога е била друга. Един ден ще бъде още по-различна.

Ние - хората, сме само част от сегашният етап от развитието на вселената. Този етап е имал начало някога. И един ден ще приключи. За вселената това ще бъде само навлизане в нов период. Но за нас ще означава сигурна гибел. Ние сме временно явление в света. Както и живота - такъв, какъвто го познаваме. Слушал ли си песента "Dust in the wind"? Това сме ние с всичките си мечти и желания - прашинки във вятъра на времето.

"а ето тя как се е отразила на личността ти - да не искаш деца .... "

Бре! Къде съм казал, че не искам да имам деца? Казах само, че съзнавам, че това човешко (по-точно животинско) желание е глупаво и лежи върху ограничения. Въпреки това осъзнаване аз не мога да спра да го проявявам. Все още съм, така да се каже, твърде човек.

Всички (или почти всички) сегашни човешки ценности са на основа - стремеж към щастие, постижимо във обозримо време. По повод това искам да вметна един цитат от Айнщайн: "Никога не съм мислил за удобството и щастието като за някакви крайни цели. Според мен подобна етична база е подходяща за стадо свине.". Някой може да каже, че се повтарям, но... има много за мислене по въпроса...

"Имаш ли други интересни убеждения , защото е добре да знаеш че те са изградили твоето възприятие за нещата и те ръководят и напътстват в живота."

Оооо, знам, знам. Нарочно се стремя да си изграждам такива "интересни" убеждения. Те ме пазят "неопетнен" от ежедневието и потдържат мечтателният ми поглед и философската ми мисъл.

"Например как възприемаш жените ,може би безразлично ,защото те раждат? И ако съм прав , ти отбягваш жените като жени , а и добре да ги приемаш за хора , защото и с тях както и с хората тук може да се разговаря"

Хаха, хич не ги отбягвам. въпреки, че понякога поведението ми може и така да се изтълкува от външен наблюдател. Аз всъщност съм доста срамежлив в междуполовите отношения. Това е защото наистина ми пука какво ще стане всеки един път (във всеки един флирт). В обществото е широко разпространено мнението, че ако си срамежлив, значи си комплексиран. Не мога да отрека, че съществуваше време, когато страдах от това. Но сега го смятам за свое преимущество.

Нима ако аз уважавам другите, и ми пука за това дали те наистина искат да се занимават с мен или не, нима това е мой комплекс? Най лесно е да приемеш, че другите са по-елементарни от теб самия и желанията им са по-прости. Но това е фактически ограничение на мисълта. Истинското достойнство се крие в това, при всяко ново запознанство да възприемаш отначало другият като равен, като човек с равен на собствения ти потенциал. Ако ли пък се окаже, че момичето с което съм се запознал (и към което изпитвам симпатия) е под моя потенциал - тогава защо да се интересувам от нея?

Така казано звучи твърде високомерно. Всъщност аз мразя високомерието от дъното на сърцето си и гледам да не го проявявам никога. Естествено доколкото това е възможно за един Човек, ограничен от своето его.

Имам няколко прости правила в междуполовите си отношения, които стриктно спазвам. Външността на партньорката е важна - до толкова, че да не ме е гнус от нея. Спокойно мога да заявя, че бих си легнал с около 80% от жените на подходяща възраст. Извън определени възрастови граници този процент започва да намалява. Но все пак сигурно има около 0,01% от жените над 60 години, с които бих си легнал.
Сега вече за постоянна партньорка процента пада на 60% в подходяща възраст. Но не мисля, че това е малко.
Освен външността, единственото ми друго условие (примерно за да се оженя) към едно момиче/жена е, да е искренна (и постоянна) в любовта си към мен.
И изведнъж се оказва, че липсва такова момиче. Както и да е.

Аз не бих отказал приятелство на никого, който го иска от мен. Никога не съм казвал на когото и да било, че примерно не желая да се срещам или да си говоря с него. Просто на практика се получава така, че ако някой се окаже доста под "ранга" ми, той (тя) сам се отдръпва от мен.

Пак звучи високомерно. Е, в един вътрешен, скрит смисъл, може би аз наистина съм доста надменен. Смятам се за нещо повече от другите - да. Но не бих отказал разговор на никого. Даже на клошаря. Не ме е страх от неодобрението на обществото - неговите лицемерни потбуди не ми влиаят. Много пъти съм бил порицаван заради приятелството си със "всякакви отрепки", както обичат да се изразяват хората от "нормалното" общество. "Културното" общество.
Като израстнал в "средностатистическо" семейство повечето ми контакти винаги са били в това "средностатистическо" общество. И се отвратих от лицемерието му.
То на всякъде цъфти лицемерие де. Въпрос на личен избор е да не го проявяваш.

"Ако мислим само за себе си няма да сме егоисти , но ако ги няма другите ,няма как да сме егоисти. "

Заслужава си да се помисли по темата възможно ли е индивидът да се издигне над вида си. Ако мен ме интересуват въпроси, от които никой друг не се интересува - нима трябва да ги изоставя? Има примери в историята за хора далеч надскочили своето време.

Ще се спра на Архимед, защото това е най-показателният такъв пример. Едва в наши дни е открито, че Архимед е прилагал математически методи, за чийто откривател официално се счита Нютон. Това е повече от 1500 години разлика. Между Архимед и Нютон никой не е използвал тези похвати (Нютон ги е открил сам за себе си). Архимед е изпреварил времето си с повече от хилядолетие и половина (става въпрос за диференциално и интегрално смятане). Разбираш ли, това с което Архимед се е занимавал е било толкова далеч от съвременниците му, че не е имало с кого да сподели онова, което го вълнува. Той е бил съвсем откъснат от обществото по своите основни занимания и в мислите си. Ако понечи да разкаже на някого за неговите си работи ще му отвърнат "я се чуй какви ги дрънкаш". Естествено това е ако пренебрегнем, че е бил и твърде уважаван във собственото си време. В най-добрият случай събеседникът му би слушал мълчешком без да разбере каквото и да било.

Така е и днес. От малко дете се мъча да проумея действителността и да разбера кое е съществено (който знае английски да погледне "подписа" ми долу на писмото). Днес казвам на хората "аз знам какво е вселената, какво има отвъд нея и какво е Бог". Но те не ме слушат. Те имат в главата си предразсъдъка, че по принцип не бих могъл да знам тези неща. Ако ли пък някой е проявил интерес да ме изслуша - бързо се е отказал. На определен етап хората просто престават да разбират - всеки според способностите си, но никой до края. Нима заради това аз трябва да спра да мисля за нещата, които ми харесват и да тръгна с другите?

Егоистично ли е да мисля за каквото си искам? Ами че аз не мога да живея по друг начин.

I can touch. I can feel. I ask myself 'What is real?'.