|
Здравейте!Търся помощ и съвет!
Момче на 23 години съм,живея в София.Студент съм.Проблемът е в това,че съм силно комплексиран и завистлив.Някак си ми се изплъзва нишката,смисъла на живота.Въпреки,че съм млад,не съм щастлив човек(е,не се усмихвайте иронично,всеки търси път към своето щастие).А истината е,че нищо не ми липсва....дом,любящи родители,готови на всичко за теб,достатъчно пари.....винаги има какво да се добави,но истината е,че щастието не зависи от външни фактори....и все пак не се чувствам добре.Силно притеснителна личност съм, не умея да градя живота си по свой вкус.Имам чувството,че вечно съм жертва на обстоятелствата....а това не е така, АЗ съм "конструктор" на живота си... Винаги съм бил такъв, още от малък...едно ПРЕКАЛЕНО добро и срамежливо дете,завързано за полата на майка си....Заеквам и имах комплекс от това....сега разбирам,че е глупаво.Ученето ми вървеше, учех много и не дружах с другите деца.Никога не съм имал приятели, винаги съм бил сам.Пубертета ми беше тежък, неприятен,изпълнен с много страхове и тревоги, но тъй като съм много затворен човек, не споделях с никого,просто страдах мълчаливо.На първо място нерешителността, но и наченките на здрав разум са ме предпазвали от вършенето на простотии.Днес вместо да се забавлявам, да се радвам на младостта си, аз се притеснявам за бъдещето си.....дали ще успея да си намеря добра работа, ще изградя ли добро семейство, ще бъда ли щастлив.Да, знам,наистина е глупаво, но не мога да спра да мисля...Определено не умея да се забавлявам и да бъда щастлив.Не вярвам в себе си и възможностите си,трудно реализирам плановете и мечтите си.Искам да живея щастлив живот, да правя това,което ми харесва(макар,че не винаги е възможно) и да постигам целите си...Лесно е да се каже на думи,но на дела....не зная как да го осъществя.Вече почти 10-години постоянно съм сдухан,в депресии.....а казват,че това са най-хубавите години от човешкия живот....Ужасявам се как ги пропилявам,чувствам се зле....вглеждам се в себе си, търся причината...не я откривам.Все още постигам целите си, но с цената на ужасни усилия.....и като ги постигна,вместо да се почувствам добре, аз рухвам смазан от умора и нерви....и съм още по зле-това просто не е нормално.Разбира се на фона на всичко което ви споделих,логично е,че нямам гадже, девствен съм,май никога не съм докосвал момиче....Мисля си каква ли е рецептата за човешко щастие?Май не е в нищо материално....Проблемът очевидно е в свръхниското ми самочувствие,стеснителността....Мъча се да се "демонстрирам" с много учене и перфекционизъм.....и разбира се ставам все по сам и нещастен.В "добри" дни се критикувам за песимизма си.....казвам си ,че има и много по-зле от мен, че това са комплексарски глупости.....да това е така,но мен не ме топли....С ужас установявам, че започвам да завиждам на щастливите хора....не на тези,които са богати, красиви, умни, а просто на хората,които УМЕЯТ да бъдат щастливи, радостни...кога по дяволите и аз ще се почувствам като тях.Искам да бъда като тях......да правя онова което искам, а всичко останало да се нарежда сякаш само... Пробвал съм различни начини да променя възгледите си:
1)Да подтискам страховете си, да правя точно обратното на това което ми диктува страхливото ми подсъзнание.....не става за дълго...след 2-3 дни депресията е ужасна...
2)Да НЕ мисля, да действам инстинктивно...Не!
3)Да чакам нещата да си дойдат сами на мястото....не става, май пак ще викам неволята....
4)Прочетох някои книги по приложна психология....ами хубави, верни съвети, но прилагайки ги ставам лицемерен, усещам, че лъжа хората бягайки от личността си, че не съм естествен....не сработват!
5)"Да не му мисля толкова"-добър съвет но не работи при мен...
И още и още и все се въртя в кръг....
ИСКАМ да бъда щастлив, да бъда себе си, да постигна целите си, да бъда обичан, ценен,харесван,уважаван, ДА БЪДА УВЕРЕН В СЕБЕ СИ И ВЪВ ВЪЗМОЖНОСТИТЕ СИ,но неее....
НЕ ИСКАМ да съм това, което съм-много самотен ,сдухан пелтек, без приятели,комплексиран,нещастен....много е гадно.
Мисля си,че хората ме мислят за темерут, простак,сухар......малко говоря...а аз просто изгарям от срам.Знам, знам, знам, глупаво е.......но ми е гадно и ме боли.Изпитвам гняв към себе си,дразня се...
Прекалено се притеснявам от хорското мнение,сред хора винаги се стягам и не мога да се отпусна,държа се "шлифовано", а после ги избягвам, защото се чувствам като лицемер пред тях.Ужасно чувствителен съм критика,пък била тя и несправедлива. Прекалено чувствителен съм и най-малкото нещо ме обижда....Куца комуникацията,куца секса, куца всичко.....Не искам да бъда неудачник, който за всичко обвинява околните...не искам!!! Искам просто да бъда щастлив, знам, че зависи само от мен, но....щастието е индикатор за "правилен" начин на живот....а при мене то липсва...Моля ви помогнете ми!Кажете ми къде бъркам.Живота ми си минава, а аз чакам, надявам се ,боря се, сдухвам се ,но не съм щастлив...докога?...Всичко е в моите ръце,знам, но май не ги "използвам" по предназначение....Благодаря ви, мъничко ми олекна....
Мислех,че съм ДЕБЕЛ.......оказа се че просто съм ТЪП!!!
|
Моля ви за помощ!!!
