Така както ми обясняваш, разбирам, че имаш изграден някакъв идеален образ за себе си и това което всъщност не харесваш е, че не се вписваш в него. Замисли се, че този идеален образ който си си изградила всъщност не е твой. Той е (бил) породен и е резултат от твоето общуване с другите, той е резултат от средата в която си се развивала, защото ако беше отраснала и живееш на пустинен остров, сама, едва ли щеше да отдаваш толкова голямо значение на дължината на краката си, примерно. Това което трябва да направиш, спроред мен е именно както бях писал по горе - да измещиш ценностите си, не ги търсиш на правилното място.

Това което си Ти не са краката, не е и лицето, не е и косата, не е и никоя конкретна част от твоето тяло. Замисли се когато кажеш Аз, какво точно имаш предвид, кое точно усещаш като Аз и ще видиш, че дълбоката ти същност не е тялото. Не ме разбирай погрешно, нямам предвид, че човек трябва да се занемари или пък да откаже въобще да се сравнява с другите хора, просто трябва да осъзнае кое наистина е ценно, кое е по малко ценно и т.н. Тялото ти ще се променя с времето и това е неизбежно, но душата не, тя е нещото което винаги ще се запази, твоята същност е тази която е вечна и именно тя носи върховната ценност на твоето съществуване.

Хората, които са загубили близък човек, по-лесно могат да направят разграничението между тялото и същността или душата на човека. Само при човека за разлика от животните загубата е двойна, те осъзнават физическата липса на близкия, но също така интуитивно усещат и липсата на още нещо което ние наричаме душа, то е индивидуалността на човека, неговата уникалност, неговото Аз и болката от тази липса е много по-голяма от болката причинена от физическото отсъствие. Не ти пожелавам да го усещаш по този начин. Другия начин е чрез любовта, от един момент нататък хората започват да схващат своята близост не само като физическа, а като единство на душите, започват всеки път като казват Аз дълбоко вътре в себе си всъщност да имат предвид Ние, но любовта е друга тема.

Хората според мен имат един голям грях и той е, че не осъзнават собственото си щастие. Не могат да оценят уникалността на настоящия момент и да му се насладят. Хората сме такива, че чак когато загубиме нещо или то отмине, ние си казваме -- знаеш ли аз всъщност бях щастлив/а тогава, жалко че повече никога няма да бъде същото -- и това ни натъжава.

Затова радвай се на това което си, радвай се на нещата които ти се случват сега.