|
По дивите плажове на турското Черноморие
Село Резово е последното населено място на българска територия преди границата с Турция. Селцето е разположено покрай самия бряг на морето. Естествената природна граница с Турция е Резовската река. Години наред тази ивица е била единственият директен допир на Варшавския договор с НАТО. Затова и от двете страни на брега е имало умопомрачително количество турски аскер и български армейци. Както се казва, пиле не е можело да прехвръкне през тези места. В околните зони се е прониквало само с гранични листове, а в самото Резово припарвали само жителите на селото и техни роднини. По-старите хора, обаче си помнят "нормалните" времена, когато българи и турци си ходели по сватби и кръщенета и си комшулували безгрижно.
Днес нещата изглеждат далеч по-добре, но все пак, за да се стигне до Резово все още се минава през проверка на паспорт и уточняване при кого се отива.
Турция-на една река разстояние
Снимка Антони Георгиев
Гледката, която се разкрива пред очите, е изумителна. Турският бряг е буквално на "една ръка разстояние", по-точно, "на една река разстояние". Като се има предвид, че години наред и от българската и от турската страна са хвърляли камъни в реката, за да може всяка от тях да увеличи прилежащите си териториални си води, и в момента най-тясната част на реката е на не повече от 5 метра, започваш да се чудиш: как е възможно да не е възможно да минеш на отсрещния бряг, да отскочиш до първото село, да изпиеш една йени ръка /турската ракия - анасонлийка/, и да се върнеш обратно... От българския бряг се вижда селцето Бенедиг - малки къщици и стрелнало се към небето минаре. От Бенедиг, по-късно откривам, се вижда Резово - малки къщици и кулата в двора на Жоржганчевата вила.
Нещата, обаче, все пак, вървят към по-добро. Визите за Турция неотдавна паднаха. И ако любопитството за това какво има на другия бряг и какво представлява турското Черноморие е достатъчно силно, най-близкият пункт, през който може да се мине, е Малко Търново.
Това е един маршрут, който ще се хареса на тези, които обичат по-семплите и непретенциозни неща в живота, луксът не е задължително изискване, а тъкмо обратното - по-диво за ден-два не би навредило. Едно от първите по-големи селца отвъд границата /курорти от типа на тези в Анталия по турското Черноморие няма/ е Кийкьой. То се намира на около 50 км. от границата, но за да се стигне до него се минават близо 300 км. - крайбрежни пътища няма. Затова първо трябва да се стигне до Къркларели - едновремешния Лозенград. Препоръчително е човек да се спре в градчето, да хапне по една порция кюфтенца при Кючук Мустафа, например, и после да си заслади живота с няколко баклави.
Още час пътуване и попадате в Киикьой. Това е трогателно малко градче, напълно опазило патриархалните си порядки.
Вечерта бавно се спуска и блажена прохлада припълзява от към морето. Под гъстата асма на кафенето са се събрали половината мъже на селцето /другата половина са в другото кафене/. Всъщност, оставят усещането, че никога не са ставали от там. Кротко пият чай след чай, сърбат кафе, мълчат, отброяват зърната на броеницата, играят табла или домино /пак мълчаливо/ или просто съзерцават нищото пред себе си.
Животът на градчето тече яваш-яваш, кибиците сякаш са вечни, така както службата на ходжата по високоговорителите в целия град и портретите на Кемал Ататюрк, които са буквално навсякъде.
Отсяда се в т.нар. пансиони, които приличат много повече на подслони. В някои от тях, например, хазяинът уточнява, че няма "кенеф-ала франга", а просто клекало...
За сметка на това храната в Турция винаги е вкусна. Разнообразието не е като в Истанбул, но при всички положения имам-баялдъ-та /на един имам толкова му се усладило, че направо баялдисал от ядене/, или пък готвения джигер /дроб/, или тава-мидие-то - панирани миди на шиш с чеснов сос, никога няма да разочароват.
Плажовете са огромни, пусти, диви, но мръсни. До градчето се намира нещо като импровизиран къмпинг, въпреки че по-скоро прилича на древноплеменен стан. През летните нощи човек може да се наслади на невероятната мистика на Ориента: огромна луна, звездно небе, пушеци от запалени огньове, проглушен ритъм от тъпан и дайрета /в Турция не е като у нас - шумната музика и събирания не са на почит/, приблясващи светулки. Много вероятно е да се срещнат български турци. Най-малкото, което ще направят е да помогнат с превода. А иначе веднага ще ви поканят на чаша бира, ще споделят болежките си, мъката по родното Кърджали и грижите около децата.
Може би най-голямата разлика между турското и българско Черноморие са местните хора. По тези места те са съхранили едно простодушие, или, да кажем, прямодушие. Думата, с която може да се опише отношението им към госта не е сервилност. Това е култивираната от векове гостоприемност и желание да помогнеш както можеш. Малко по-на север нещата драстично се променят - за нахитрелия и много "светнат" хазяин това са неща, които се наричат просто ориенталско раболепие...
|
Поглед от другия бряг