Майка ми е много възрастна и не мога на никого да я оставя. чувствам се като в менгеме - между детето и майка ми. и да, мразя всички хора. мразя ги.

За съжаление, точно това е усещането, когато си обвързана с ежедневни и ежечасни грижи за все по-остаряващ и зависещ от помощ близък човек. Отговорностите и стресът ти се увеличават и се чувстваш като в капан, менгеме. Не ти стигат стреса и отговорностите спрямо подрастващото дете, ами трябва да носиш все по-тежък товар от грижи за родителката, която до скоро е споделяла и отнемала от теб част от собствения ти товар със задължителни ангажименти. Няма друга рецепта, освен да стиснеш зъби, да си даваш кураж и да изтърпиш този период, ако ще и на автопилот.
Колкото и гадно и кощунствено да звучи, той все някога ще свърши - туй са неизбежните биологични процеси.
И да, не е симптом на лошотия да почувстваш омраза към другите хора, когато си подложена на постоянен стрес поради неизбежни лични отговорности. Струва ти се, че на всички останали им е широко около врата и си живеят живота, докато ти не можеш да се отпуснеш и за час и поне да се наспиш спокойно.

Поне не се наостряй срещу себе си и не се самообвинявай и самоизтезавай излишно - правиш, каквото можеш. Ако някой ти вменява вина, че можеш и повече, но не се стараеш достатъчно, да заповяда с показно как се прави.
Няма да се намерят желаещи - подписвам се с две ръце.

Не знам защо имам усещането, че се справяш много добре, но не си вярваш достатъчно, че го можеш и това те паникьосва.
МОЖЕШ. Ти си от породата на можещите - когато се заемеш с нещо го правиш, каквото и да ти струва, не си от породата на мрънкалата, които вечно си търсят и намират оправдания, че целият свят им пречи.