Средата на май. Дивите сливи са нацъфтели. Цветовете на дренките и глогинките радват окото. Миризмата на люляка опиянява.Спираме на всяка крачка в буйната трева и берем маргарити, лайка, синя жлъчка и момина сълза.
Дошли сме с главна цел-да намерим славеите и да слушаме песента им. И втората ми поред, но също толкова важна задача, която не казвам на леля, е да да я разсея от мисли за смъртта.
-Ох, искам да полегна -казва тя като слага букета в тревата- и повече да не стана.
-Недей, лельо, още е студена земята, ще настинеш.
-Трябва да свиквам.-Аз пък не мога да свиква с черното й чувство за хумор и кръвта ми се смразява като чувам:
-Не мога да се гледам с това яке-да не вземете да ме погребете с него. Искам със сивото комстюмче дето ходех на работа. Малко е изтъркано на лактите, но още ми става.
-Добре, лельо, добре, бъди сигурна, че ще те издокарам за случая. Не мисли за това. Сега нали търсим славеите.
Славеите се крият. Търсихме ги в гората, по поляните, навсякъде. Цял ден бродихме, нито чухме, нито ги видяхме.
В един завой на реката се образува малко заливче, заблатено и сумрачно под чинара и черната елша. Много вероятно да ги намерим там. Всъщност, според местните хора, славеят е само един, възрастен мъжки, който от години чака своята любима. Тя може отдавна да се е отказала от него, но той продължава да се надява.

Редактирано от vida1929 на 23.01.21 13:39.