Re: Малко размисли след инцидентите от последните дни / Взаимопомощ / Психоанализа и психотерапия

Приключение не, по-скоро голяма тъпотия беше. Нещо като "не знам какво ще стане и къде ще отида, ама дай да се пусна оттук, понеже ми отива на свръхчовешките възможности". Направо щях да си се самоубия от тъпотия. Добре че бяха онези готиняги да ме намерят и издърпат с въжето. И бащата да ми даде телефона си. Трима души ме издърпаха, тогава да съм тежал 70-75 кг. Не е толкова лесно, колкото звучи. По мрак ме издърпаха, тъкмо се беше смрачило. След като ме извадиха, се качихме на една моторна шейна и буквално за 10 минути вече бях долу в курорта. По протокол първо се заеха да ми топлят ръцете, но то беше един топъл пролетен ден (на 3-ти март) и аз изобщо не студувах.

Пак съм карал там, но вече не излизам от пистата. То там няма смисъл да се излиза, онзи улей на практика не води до нищо – просто до някаква бездна, където освен да си натрошиш кокалите, друго не можеш да направиш. Няма и видимост напред – дори и да скочиш напред, не се вижда къде ще се приземиш. Мисля, че някои са спускаеми, обаче човек не само трябва да е способен да ги пуска (т.е. да е някакъв екстремен атлет с много опит зад гърба си), но и да е в компания с хора, които познават района и знаят откъде е възможно да се мине, и откъде не. Доколкото си спомням, точно тези улеи, откъдето ме вадиха, не стават за спускане дори и от най-добрите.

ПП: Приключение е било за спасителите – да ме намерят и извадят. Иначе аз нищо приключенско не съм правил там. Просто стоях цял ден на едно място и внимавах да не стъпя накриво и да не се хързулна надолу. През цялото време се опитвах да се изкача обратно на собствен ход (каквито бяха инструкциите на ръководителя на акцията), ама то просто не можеше. Отдясно беше някакъв камънак, който щеше да ме хързулне, а отляво беше една огромна снежна шапка (като мини лавина, чакаща да се срути), на която нямах доверие, че ще ми издържи теглото. Бях си намерил една сравнително сигурна зона и стоях през повечето време там. То след като видях парапланеристите, спасителят ми каза да стоя там и да не мърдам повече, че идват да ме локират с уши и да ми пуснат въже. Човекът си проведе операцията като по учебник. Пуснаха въжето с някаква торба сняг да го води надолу от тежестта и ме изтеглиха през снежната шапка, която слава богу не рухна. Това благодарение на тяхното усилие горе на въжето, иначе ако бях тръгнал да се катеря по нея сам, положително щеше да пропадне надолу.