|
- Ти беше млада жена, която можеше да постигне всичко, но просто не пожела.-каза професорът.
Учудих се откъде можеше да знае какво съм постигнала и какво не съм постигнала след нашата раздяла. Да не би да е наблюдавал и проследявал живота ми, интересувал се е чрез близки и далечни общи познати, както аз се бях интересувала от неговата кариера през всичкото време.Бях меко казано озадачена, когато заяви, че иска да ме придружи до къщата в село Царева ливада.Но си помислих, че има някакво логично обяснение. Може би и той си търсеше къща или искаше да продължи изследването от преди трийсет години,в което аз бях един от дванайсетте описани случая на клинична депресия.Иначе за какво да се интерсува от моя живот. Или смята, че имам нужда от продължение на терапията.
Не го попитах, защото от едно време имахме договорка само той да задава въпросите. Не беше длъжен да ми дава обяснения. Дори не го попитах за къде пътуваше.
Изненадата ми беше увеличена от желанието му да си вземе стая в хотела в селото за няколко дни.Като слязохме от влака вече се стъмваше. По това време на годината едва ли имаше много посетители в това глухо село.Но се оказа, че малкото хотелче е препълнено заради писателски уъркшоп. Настаниха ни на различни етажи, в две стаи една под друга. Аз взех горната и се уговорихме да му дам сигнал с почукване по пода, когато съм готова за излизане на другата сутрин.Бяхме уморени от шестчасовото пътуване и се разбрахме да останем в стаите си. Той дори ми даде ''Автобиография, спомени и сънища'' на К.Г.Юнг. След като се изкъпах и четох два часа, изобщо не можех да заспя. Дали заради всичко,което ми дойде твърде изненадващо от изминалия ден или от смътното усещане за някаква настъпваща промяна в живота ми,но изведнъж ми се прииска да подишам чистия планинския въздух. Набързо навлякох анцуг и блуза, притичах през твърде дългия коридор с еднакви хотелски стаи и излязох навън. Хотелът беше точно зад гаричката. Тръгнах по единствената осветена улица, която известно време вървеше успоредно с ж п линиите, после се отклони от тях и тръгна нагоре към селото, докато стигна до широк площад с голяма административна сграда и кръчма. От там се разклоняваха прашни неасфалтирани улички в различни посоки. Тъкмо се чудех накъде да поема , когато видях леко прегърбената фигура на професора, който слизаше от една стръмна и широка улица. Приближи се зарадван до мен и се вгледа в лицето ми.
-Не можах да заспя. Ужасно подтискащо ми действат хотелските стаи.
- Дали хотелската стая е виновна за подтиснатото ти настроение?
-Не, всъщност започвам да се колебая защо дойдох в това село. Много глухо и мрачно това село.
- Намерих къщата.-каза той- От тук като се тръгне нагоре към високата част. Има една улична лампа, която осветява.
Аз нямах търпение да видя къщата и тръгнах пред него. Почти излязохме от селото и вече се виждаше смесена горичка от борове и по-ниски широколистни дървета и навсякъде беше постлано с окапали есенни листа и иглички.Студеният планински въздух ми действаше отрезвяващо, може би защото не бях свикнала толкова кислород да нахлува в мозъка ми.
-Колкото и да е красива природата тук, започвам да си мисля, че предпочитам да я гледам само на картичка. Какво ще правя в това диво село?! Нужна ли ми е тази къща!?
Къщата се изпречи пред нас в цялата си прелест, като че ли за да опровергае съмненията ми.
Втренчих се в тъмния й силует , а спътникът ми ме доближи с някакво детско любопитство за да види впечатлението, което е произвела в мен .
Мрачна фасада с масивни стени от сиви каменни блокове и малки вдлъбнати навътре прозорчета с решетки. Не много високи два етажа, захлупени от покрив с каменни плочи.Светлината от уличната лампа осветяваше и видяхме, че високата порта и каменната ограда са порутени и всеки можеше да влезе в двора. Откъм двора къщата беше още по-интересна с дървеното стълбище,което стигаше до втория кат и продължаваше в тясна веранда до цялата ширина на къщата. От тази страна прозорците бяха други, широки и с дървени капаци, не като тесните прозорчета откъм улицата и сега в тъмнината на нощта приличаха на затворените очи на стара жена, която беше останала хубава, въпреки годините.
Не можех да понеса повече тази изоставена красота и казах на професора да тръгваме.
-Не искам да повлиявам твоите впечатления и решения за къщата.Само ми казвай как се чувстваш.
- Чувствам се толкова самотна и изоставена , че ако не беше ти, професоре, щях да се самоубия.
- Нали точно това търсеше, място, където да живееш в самота? Не мисли повече. Хайде да хапнем в селската кръчма и да се прибираме.
Редактирано от vida1929 на 24.09.18 21:56.
|
Спътник -продължение
