|
Слизаме в Галкиното село и се отправяме към гишето на гаричката, за да разбера, че има влак чак вечерта, с който мога да се върна в Д.
Тя се обажда в къщи, за да предупреди, че води приятелка, с която се е запознала във влака. Забелязвам, че изразът на лицето и се променя със смущение или по-скоро с тревога. Подразбирам, че на въпросът към майка й може ли да ни приготви нещо за ядене, защото сме гладни( и уморени), е отговорено отрицателно. Май съм нежелана гостенка. По пътя ни има кръчмичка-магазин и аз предлагам да се отбием. Спречкваме се кой да плати и аз надделявам. Така натоварени продължаваме по улиците на селото. Тя започва да ми разказва историята на селото и не бърза да пристигне в бащината си къща. Всяка къща носи името на стопанина си, а имената са кои странни, кои смешни, кои будят респект, повечето прякори- къщата на Рабатиля, къщата на Ингилизина, къщата на Даскала. Всички къщи са стари и самобитни, запазени от едно време, суха зидария и високи дувари от камък, с малки прозорчета -на долните етажи-задължително с решетки. На горните етажи двукрили прозорци, които се отварят навън. Строено с умисъл на времето, като духне вятърът, да се самозатварят. Дълги, тясни къщи, като коридори със срещулежащи прозорци. Също с умисъл. Както си стоиш в стаята, едновременно виждаш двора с посевите и площада от другата страна . Седнеш си на верандата да си пиеш кафето, виждаш в далечината скалистите възвишения като дялнати от някаква гиганска машина за камъни. Покривите са от плочи , само тук-таме има от стари турски керемиди, които ми приличат на улейчета. Зад всеки дувар се разбесняват ядосани кучета, едва дочули стъпки на непознат. Първата къща има над вратата рога от козел. Сега като си помисля, сигурно символ на свадливия характер на по-голяма част от населението в селото. А то както разбирам по-късно се състои всичко на всичко от десетина човека на преклонна възраст. Къщи, големи, но останали самотни, само за лятото, когато децата си идват от града.Повечето са двуетажни, с външни дървени стълбища откъм плочника на двора , къщи от камък и кафеникави тухли, а между тях дървени греди и навсякъде дървени орнаменти- по стрехите, по плевните . Питам за подробности, но на Галка, уморена вече не и се говори. Прочети в гугъла, ми казва за строителството , от преди едикога си. И аз съм уморена и се надявам скоро да стигнем, но Галка продължава да драпа по стръмна уличка от речни камъни , а аз след нея, натоварена с все багаж, влача крака. Последната най-крайна къща на селото и от там нататък се шири поле,а още много по-нататък започват възвишенията на Предбалкана. Най -накрая се спираме, пред изненадващо масивна двуетажна къща, наскоро измазана в ослепително жълто , блести на залязващото слънце. Може би най-представителната къща на селото. Само тяхната къща с всичките си стопански постройки има нови покриви с керемиди, сякаш подредени от неземна ръка.
Порта, на която от некролози, няма къде да почукаш. Галка се провиква малко театрално весело, но от последвалия отговор се сконфузва. Това обаче няма да пречупи радостта й, че най-накрая си е у дома и ми намига.
- Кой е?-от прозореца на горния етаж се показва кисела физиономия -не мога да ти отворя сега,- ядосано съобщава особата.- Кажи на някой да ти отвори.- Галка се помайва объркано, защото явно единственият някой, който си е в къщи, е трудно движещата се майка, която превита на две, се дотътря да ни отвори.
Следва.
Редактирано от vida1929 на 18.05.18 18:56.
|
Психоаналитични пътеписи 2
