Зачетох линковете още в началото на темата и веднага взех да одобрявам това "нещо", дето викаш.
Още съм прясна, та не е удачно да се хвърлям в генерални изводи, обаче, ей на, това което казваш за себеобърнатостта... Ами, то направо ме зашлеви!
Цял живот вървя срещу това, което видимо съм. Най-странното е, че още от дете реагирам винаги първо на нуждите на другите, а за себе си най-често забравям.
Да, обаче, почти неизменно идва момента, в който се чувствам опустошена, празна и даже ядосана. На другите, на себе си, на всичкото.

А от известно време, взе да ми напира отвътре точно това, което споменаваш. Някакво интуитивно усещане, че имам вопиюща нужда да се посветя малко повече на себе си и едва после на околните...
Пусти модел на възпитание, пък аз тази ми нужда, все я живеех с огромно чувство за вина и съответно, все гледах да я задуша... и за жалост го правех.
Благодаря!