|
Малко не знам и аз защо го пиша това, знам, че няма да получа специализирана помощ по интернет, но поне искам да знам, че не съм съвсем сама...
Преди около 4 месеца започнах да получавам силни пристъпи на тревожност - сутрин се събуждах със силно, но неясно притеснение и свит стомах, не можех да стана от леглото и така - през целия ден. От нервите ми се гадеше и понякога имах чувство, че се задушавам. Освен този необясним страх се чувствах и самотна, тъжна и плачех непрекъснато и без причина. Паметта ми много отслабна, започнах да не мога да мисля ефективно (за пример ще кажа, че преди умножавах наум 4-цифрени числа, а сега се затрудних да сметна 7*14). Губеха ми се имена на книги, филми, какво трябва да свърша. Стана ми много трудно да ставам сутрин, да се насилвам да ходя на работа и да върша нещо. Спрях уроците по пеене, на които ходех, престанах и да рисувам - две неща, които ми носеха радост и удоволствие.
След като мина месец и видях, че няма да се оправя сама, вече си мислех, че полудявам и отидох при личната ми лекарка. Тя ми изписа Deanxit. В началото се почувствах по-добре, започна да преминава това състояние и тя ми каза да го пия месец, след това още един да ги спирам постепенно. Да, обаче след като започнах да ги намалявам, страховете и депресията се завърнаха. Сега съм си пак в същото (ако не и по-тежко) състояние.
Вчера бях на консултация с психотерапевт - тя ми препоръча да се консултирам и с психиатър преди да започна терапия. Малко се разочаровах, признавам си, макар че знам, че нещата не могат да се оправят с магическа пръчица. Сега ще отида и на психиатър... Не искам да се отказвам, живее ми се много, просто ми е толкова тежко, особено сутрин, когато се събудя и съм сама.
В заключение ще кажа, че не съм изживявала някакви стресове или травми в живота си, поне не по-големи от тези на повечето хора. Майка ми и дядо ми по майчина линия също са имали проблеми от подобно естество (за които аз чак сега разбирам), явно по наследство сме с много чувствителни нерви или нещо такова...
Преди бях много усмихнат, слънчев и весел човек, с розови очила, а сега съм една нещастна развалина... Имам приятел, когото много обичам и ми е голяма опора, но се притеснявам, че с тези състояния ще го отблъсна от себе си. Той се държи много мило, успокоява ме, но все пак - аз не съм същия човек.
|
Тревожност
