|
Попадна ми този текст/писмо/ след като те прочетох...и помислих че е точно за теб,прочети го,на мен ми хареса.........................................................Скъпи Николай,
Не знам дали някога ще мога да ти се отблагодаря за дарения живот. Надявам се, че мъките по моето раждане са си стрували и се гордееш с мен тъй както когато бях ревливо бебе :-))
Напразно се тревожех от раздялата ни, по-скоро това беше реакция на моя ум, който все се опитваше да разсъждава логически и да ми казва, че би трябвало, би било по-нормално поне мъничко да ми липсваш, докато в един момент успях да пренебрегна неспокойните вълни на мислите и да разбера, че там някъде, в дълбините, във владенията на духа ми, раздяла няма и общуването не е спряло. Само дето не те виждах, като да те бях изяла като сочна ябълка, чийто сок е потекъл във вените ми или те бях вдишала като свеж въздух, който се е свързал завинаги с живота на клетките ми... После изпитах необходимост да изследвам свободата, най-прецизно да разуча в какво се състои тя и как именно се стига до нея. Заприличах на вманиачен учен, които не вижда смисъл в нищо друго, освен да бъде откривател на различните й проявления...
Открих, че освен живота на плътта, човек съчетава у себе си още два живота - този на ума и този на душата. Разума иска всичко да знае, търси логика и взаимна свързаност, вечно изследва и класифицира, вечно търси плюсове и минуси. Като срещне нещо или някой и започва да разделя - черно и бяло, добро и лошо, красиво и грозно, и така до безкрай, категории разни, от които се ръководи. Той твърде много прилича на един придатък, чието предназначение е да помага на тялото да оцелее и на душата да се развива. Но се случва да забрави, че е само помощник и да започне да се мисли за много важен, и тогава става страшно - може да доведе човека до пълно отчаяние. Започва да поставя негови си изисквания и цели, които мъчат душата, щото все не може да ги достигне, макар и да знае колко за незначителни. Душата е нещо друго, тя логика и последователност не иска. Тя много добре знае как стоят нещата и много добре ги усеща. Тя не се нуждае от обяснения и съвсем не пита "защо". Тя е тази, която няма да даде милостиня на сакатото момиче, но ще се наведе и ще прошепне на ухото й : "Бъди силна! Чуваш ли? Бъди силна!" Тя вижда заблудите на разума и се тресе от смях, когато той с ужас възкликва : "Безумие!". Тя е тази, която хората често забравят и така, доброволно отказали се от благодатната й сила, отричат и самия живот...
Открих капана на навиците. Понякога усещам у себе си трепет, подобен на оня, с който пристрастения пушач посяга към цигарата. А когато превърнеш нещата, които обичаш да правиш в навик, те автоматично изгубват своята стойност и се превръщат в един вид сън - настаняваш се удобно, отпускаш се и преставаш да мислиш. Излиза, че не цигарите, не алкохола, не наркотиците са вредни, стига да не решиш, че са ти толкова нужни, че не можеш да живееш без тях...
Открих капана на захарта. Тя и в буквален и в преносен смисъл потушава глада ни за онова, което наистина е благословено. Захарта не дава никаква енергия, тя само заблуждава мозъка, че всичко е наред. Изтръпвам като си представя как от бебета залъгваме децата със сладко, приспиваме съзнанието им за истинските неща, които все още са способни да виждат и така притъпяваме сетивата им, че те заживяват напълно в илюзии. От малка обожавам всичко, що е сладко, а и родителите ми ни най-малко не са ме ограничавали, но един ден ми се случи нещо, което ме накара сериозно да се замисля. Една баба ме почерпи с бонбон, сякаш инстинктивно го задържах в ръката си, а той нито се разтопи, нито ме изцапа. Започнах да го мачкам из пръстите си и го направих на топче - това, което трябваше да бъде шоколадов бонбон, повече приличаше на пластелин, дори не миришеше на какао, направо се ужасих. За няколко дни успях да не се докосвам изобщо до сладки неща и забелязах, че оттогава зависимостта ми намаля...
Открих капана на обувките. Знам, че много рядко една жена може да си намери обувки, които да са хем елегантни, хем удобни, но реших никога вече да не си купувам обувки на високи токчета, защото те влияят на мислите ми и ги насочват предимно навътре. Веднъж обух едни, едва издържах до края на деня и по пътя към къщи, след много чудене реших да ги събуя. Леле мале какъв кеф беше! Голямо удоволствие е да усещаш топлия асфалт под краката си, а където има и тревичка ? още по-голямо :-) Целият свят беше мой! Всички хора, които срещнах по пътя реагираха по абсолютно еднакъв начин ? в някакъв момент погледа им попада в краката ми, следва бърз, пълен с почуда и очакване поглед в очите. Но какво ли очакваха да видят? Като едва пристъпях не им правеше впечатление и дори не ме виждаха. Може би им припомних за нещата, които биха искали да правят, а не смеят... Сещам се за единия ми дядо, който въпреки многото ракия и двете кутии "Слънце" на ден, доживя до 80 години и роднините ми казват, че това се дължи на спокойния живот. Но аз си спомням, че докато пазеше нивите, той по цяло лято ходеше бос и чак сега разбирам що е това спокоен живот...
Открих нови пространства. Променях пътищата, по които обикновено отивам на работа и се връщам. Вървях пеша; качвах се на автобус, който не е в моята посока; избирах дълги и заобиколни пътища, малки алеи и улички. Това ме караше да се чувствам щастлива и силна... Често се случваше като мина покрай ж.п. линия, в същото време да мине влак. Тогава се вкопчвах в него, изсвирвах мислено и се втурвах напред...
Открих как да улавям погледи. Забелязах, че хората изглеждат като зомбирани като вървят по улиците, погледите им са празни сякаш нищо не търсят, не поглеждат други човешки очи, дори не забелязват красивото небе. Един ден бях така изпълнена с надеждата, че ще получа нечий отговор, че започнах да поздравявам всеки, чиято физиономия ми се струваше позната. И стана така, че в един момент и мен започнаха да ме поздравяват непознати...
Открих водата. Пиенето на вода е уж едно от най-малките, най-очевидните, най-обикновените неща, но като се замисля, най-често съм благодарила на Господ за водата, защото в Русе си имаме хубава вода, малко варовита, но вкусна. Всяко растение, всяка жива твар на Земята има нужда от нея, тъй както душата има нужда от вяра. Трябва да е много мъдра тая вода и да носи велики и древни спомени, първични, от времето на сътворението на нашия свят и всяко отпиване, всяка глътка е тайнство, което всекидневно ни напомня да търсим началото, да търсим истинската същност на нещата...
Открих дишането. То е доказателство за живот, знак за духа, които Господ ни е дал, средство за общуване с него, начин за обмяна на енергия. Понякога се дразня, когато хората казват, че нищо не правят. Та те дишат! Защо забравят, че дишат, че непрекъснато са свързани със световния дух и всяко тяхно дихание е важно?? Един ден като се връщах от работа, забелязах, че дишам. Вървях и дишах, нищо друго нямаше значение, само дишах... тогава дойде радостта, радостта от всичко онова, което бях изолирала. Възторг от това, че съм жива, че мога да се движа, че има мир и спокойствие, възторг от аромата на трева и цъфнали дървета, от ситните капки дъжд, от полъха на вятъра, от уюта и зеленината на закътаните задни дворове на къщите. После се почувствах уморена и замаяна, и присъстваща в друг свят, може би растенията се чувстват така - безпристрастни и приемащи...
Открих света на растенията. Зачудих се например как тази пролет всички са решили да засадят градинките си с едни нежни бели цветенца и колко много дървета са цъфнали в едно хубаво лилаво, но... дърветата не са посадени тази пролет, значи... аз не съм ги забелязвала... А веднъж излязохме за охлюви. Обичам да ходя за охлюви, но сега беше различно - не исках да ги наранявам, правех се, че не ги виждам или ги вземах и ги скривах в храстите. Всъщност търсех плодове, не знаех, че има толкова много джанки и вишни, но още по-невероятно бе, че в града намерих горски ягоди, големи колкото грахово зърно, но изключително ароматни, намерих и черница, и докато ядях плодовете, бях така погълната, че се усетих като животно... после погалих една стара бреза и тя ми отвърна с обич, сетих се, че един ден през зимата, когато навън нямаше много хора, прегърнах една бреза и чувството беше неповторимо? Оттогава, винаги когато огладнея за истинска храна, излизам навън и си намирам нещичко и изобщо, от известно време забелязвам промяна на отношението ми към растенията, чувствам живота в тях, те не са просто ?растения?, а индивиди, всяко от тях е различно, със собствена съдба и понякога дори се страхувам да откъсна безсмислено стръкче трева или цвете?
Открих танцуването. Една вечер бях останала сама в стаята и танцувах един дивашки танц, който много наподобяваше тези на индианците или на африканците. Спомних си за връзката между сродните души и за това как всеки личен възход влияе и на останалите и повдига и тях по-високо и аз усетих този подем, усетих нечия помощ. Чувствах се така лека и така внимателно стъпвах, сякаш всеки момент очаквах да усетя под краката си въздух, да политна. После започнах яростно да разкъсвам и да раздирам всички обвивки, всяка тежест, която ме придържа към земята. После държах в ръцете си кълбо, в което виждах един идеален свят - в една долина, обградена с величествени планини имаше езеро, а до него голяма къща, на поляната до нея видях себе си заедно с хората, които обичам, всички бяха облечени в светли дрехи, играеха, говореха си, пееха, рисуваха. После вдигнах кълбото и енергията му се изля върху мен, сега имах сила, която трябваше да насоча и управлявам... А гледал ли си филма "Нел"? Разказва се за една жена, живяла далеч от цивилизацията и поради тази причина способна да изпитва радост от всеки свой допир със света. Та в крайна сметка, тя заяви на хората, че колкото и за знаещи да се смятат, те избягват да се гледат в очите и нямат спокойствие в сърцата си. Случи се така, че след като свърши филма останах сама в къщи и се усетих изпълнена с енергия. Пуснах радиото, изгасих лампите и правих "дърво на вятъра", после тичах из гората и просто подскачах, после танцувах с едно мече, докато аз самата не се превърнах в огромна танцуваща мечка?.
Открих как да прекарам на море цялото лято. Сутрин обличам рокличка, обувам небрежно чехлички, слагам сандвич със зеленчуци в чантата, вдишвам дълбоко свежия утринен въздух, който ми заприличва на морски и си представям, че вървя по пясъка, а небето ми служи за море и се гмуркам ли гмуркам... Докъде я докарах...
Открих нов начин за възприемане на историята. Веднъж, като държах в дланите си чаша с ароматно горещо кафе и бавно отпивах, си мислех за огромната, хилядолетия акумулирана енергия, която поглъщах. Представих си плантациите с кафе, растящите млади растения, дребните бели цветчета, малките зрънца. Питах се колко ли хора са обичали тези плантации и са ги мразели, и са преживявали благодарение на тях, и са проливали кръвта си, и са се борили да ги притежават, от кое ли кътче на земята е дошло това кафе, кои ли пръсти са го докосвали и с какви чувства, на коя ли борса се е търгувало и колко ли път е изминало докато стигне до магазина на усмихнатото момиче и най-сетне до моите устни... А машината за кафе... Кой ли си е мъчил главата да я изобрети, после се е сравнявал с конкурентите си, после се е намерила някоя компания да я произведе... Ами електричеството, без него не би могла да работи... А изящната бяла чаша, изглежда тъй обикновена, но без нея кафето нямаше да е същото... Това са години, години натрупани човешки стремежи, чувства, невъобразима енергия...
Открих около себе си много болни. Жалко, че медицината ни е толкова примитивна или по-скоро едностранчива, непълна. Причините за болестите на тялото се търсят само като се взема предвид, че сме част от живата природа. А болезнените състояния, които са неизбежни при развитието на духа? Струва ми се, че те са по-често срещани, само дето повечето хора не го осъзнават. Чудя се колко ли са действителните луди в лудниците, какво са виновни, че чуват беззвучното и виждат невидимото, че откриват смисъл в уж безсмисленото и изгарят от копнеж да го споделят с хората, вместо да се крият... И после, защо съм живеела в своя си свят, защо съм искала все да съм сама ? ами не правя нищо особено ? минавам през локвите в дъжда; лежа си на земята, зяпам клоните на дърветата и ям дренки или пълзя из тревата и гоня пеперуди, и съвсем не разбирам какво има да му се обяснява на това. А как да обясня за своята самодостатъчност? Как да обясня, че това е особен вид егоизъм и не бива да ме смятат за изродка или ненормална? Или пък, че в същото това време се чувствам част от един общ организъм, от едно същество силно и непобедимо ...
Открих блаженството на това да бъда такава, каквато съм. Опитвам се да превръщам в тишина всяка свободна минута, изпъждам навън всички притеснения и всички тревожни мисли, и накрая у мен остава само чисто лъчезарие. И тогава се чувствам отворена за всички възможни бъдещата, оставям се да се разлея като океан. Тръгна ли по улицата, се превръщам в река от течаща енергия, просто вървя, наблюдавам и се наслаждавам, а витрините са пълни с романтика, къдрици и цветя...
А ако го правя всеки ден? Ако мога да осъзнавам всеки миг? Свободата е заложена в нас, а повечето хора я търсят извън себе си, те дори не подозират колко нищожни са усилията, които трябва да направят в сравнение с даровете, които тя им носи, пък и това са особен вид усилия, от които не се уморяваш, а получаваш енергия... В една статия прочетох следното изречение : "Нещо като хора живеят в нещо като къщи, обличат нещо като дрехи, ядат нещо като храна, обичат се с нещо като любов и са свързани в нещо като семейства." Реших никога да не попадам в категорията "нещо като хора"...
Интересно колко много неща можеш да научиш ей така, както си вървиш ? и е нужно да направиш само едно единствено нещо ? да тръгнеш... И забелязваш ли, всичко е свързано с това самотно пътуване, също като пътника дето вървял, хм... към себе си...
ICQ: 143463587, в случай че имаш въпроси или искаш да се запознаеш с авторката.
|
Re: Как да се науча да живея с болката... [re: tajno_cvetence]
