Много е вероятно с напредването на възрастта да се превръщаме в по-големи скептици; да изпадаме по-често в състояния като: "Достатъчно съм уморен, за да си товаря главата с нови запознанства", "Твъдре малко са нещата/хората, които могат да ме изненадат/заинтригуват/ провокират в този живот"...
Натрупваме все повече знания, с което и печал...
А същевременно, според мен, не може да се твърди, че необходимостта от общуване и приятелства намалява. По-скоро намалява спонтанността/присъщият за младостта порив да откриваме уникалното, качественото в човека отсреща; намалява търпението ни да опознаваме хората...Да не говорим, че очакванията ни често са твърде големи, а в това "консуматорско общество", не се ли заинтригуваме "от раз", твърде бързо "отминаваме", като по този начин пропускаме стойностните хора, които често не умеят да бъдат достатъчно ефектни (на пръв поглед).
...И ми е тъжно, че става така. Защото всъщност, дълбоко в душата си всички сме устроени по един и същ начин, всички имаме нужда от разбиране, от топлина, от съмишленичество; всички се страхуваме от отблъскване, от самота...(е, поне повечето от нас). (Питам се - откъде тогава идват всичките тези парадокси, колизии и пр. в общуването...)
Марина, темата ти е чудесна! Очаквам с нетърпение размишленията и на Sapiens-s-s. Макар, че не вярвам особено, че ще намерим "универсалния отговор" (хм, ах този скептицизъм).
Моля те, не казвай, че съм ти подействала депресиращо !

Ами сега?