Да видиш резултата е велико. Тогава усмивката се разпъва до зад-ушите, гърдите се изпъчват така, че още малко ще се пукне някое ребро и ти се иска да се изправяш на пръсти и да изкрещиш “Видяхе ли бе!”
Най-пълноценното ми и удовлетворяващо преживяване беше програмирането на един технологивен процес. Жестоко предизвикателство! Трябваше да накарам 40 двигателя с различна мощност (от 0,4KWt до 3200!!!) да работят в синхрон като не забравям де що външен фактор има, датчици, условия, условийца, за които дори и технолозите не са се замисляли ....и всичкото това само с логически схеми. Върха! А просто щях да се размажа по пода от кеф когато някой натисна паник-бутона без да иска и всичко спря. Отсече. Тишината ставаше все по-голяма с замлъкването на двигателите, въртящи се по инерция и заедно с това усмивката ми се разтегляше все повече. Всички започнаха да крещят един през друг за да разберат кой е виновника, а аз ходех като награден кооператор между тях и само дето не подскачах като тригодишно дете наградено с близалка.
Това обаче е неразбираемо за “обикновения” човек. Гадно е когато обясняваш въодушевено великата си гениална мисъл и те гледат с една лека досада и неразбиране “а бе, тоя що се радва толкова?!” Дори и колеги програмисти не винаги могат да разберат труда ти, след като не са в течение на проекта. Но това не ми пречи (поне не винаги). Когато се чувствам велика – нищо не може да ми се опре.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите