|
Приказка за човечността
По-рано по стените на коридорите тук висяха разни портрети. Оня тъпанар, агентът, разправяше врели-некипели, че това били снимките на някакви си там... политици. Добре, че не му обръщаме внимание. Ненормалник! Аз лично бях питал шкафчето до прозореца за тях и то каза, че това са наши братя, за които просто няма свободни места: стаите бяха пълни, а леглата - до едно заети. За щастие някой от персонала се бе досетил, че като не могат да им осигурят места, могат поне да ги компенсират донякъде с окачване на ликовете им. И ги бяха наредили. (Понякога тия от персонала ме учудват с проявите си на човечност.) Ето защо постоянно обграждахме портретите с внимание: разказвахме им весели истории, измисляхме смешки, ободрявахме ги... Налагаше се. Какво бяха виновни хората, че нямало места за тях? Нещо повече: стараехме се да им създаваме усещането, че са пълноправни членове на братството, като им възлагахме важни задачи по наблюдаване на коридорите докато спим. Приемаха с удоволствие. Справяха се чудесно и сутрин се надпреварваха да докладват, кой какво е забелязал, докато бил на пост. Не че имаше кой знае какво да докладват де. Най-много дежурният лекар да бил влизал с озъртане в стаята на старшата сестра, когато и тя била нощна смяна, а санитарите да идвали да подслушват пред вратата. Но важното е, че нашите хора бяха доволни, че са полезни.
Когато се убедихме в съвестното и отговорно изпълнение на поставяните задачи, решихме да им гласуваме доверие, да следят какво става навън в оная лудница. Това изобщо не представляваше трудност, защото те бяха при нас само с портретите си, а тялом – оттатък. Така облекчихме графика за „Контрол през обувките”, а аз почнах да давам очите си на враната само когато ми се налагаха специални мисии.
Нещата се развиваха чудесно. Упражнявахме всеобхватен контрол над външния свят, докато един прекрасен ден не махнаха портретите. Трябваше отново да се върнем към стария начин на наблюдение, но това изобщо не ни притесни. Напротив, зарадвахме се много, защото очевидно нашите братя бяха приютени някъде и повече не бе нужно да стоят вътре само с портретите си. Всички се просълзихме от щастие. Даже авторът, каза да сме отишли да благодарим на персонала. Идеята не беше лоша. Юрнахме се да ги прегръщаме за стореното добро дело. Онези тъкмо обсъждаха разпалено някакви работи. За съжаление никой от тях не се съгласи да приеме поздравите. Изпокриха се. Някои от нашите останаха малко разочаровани, но аз ги убедих, че трябва да сме снизходителни. Все пак не можем да очакваме твърде много от персонала. Въпреки това, за себе си останах отново изненадан, че могат да са толкова свенливи. Явно не бяха загубили всичко човешко.
После отидох при Повелителят на врабците и му казах, че на такъв празничен ден за членовете на братството, трябва да изсвирим „Ода на радостта”. Той веднага повели на врабците и след малко всички се събрахме в градината с тревички в ръце.
Приказка за приятелите от приказката за приятелите
От време на време слизам при хипопотама. Отначало го правех, защото ми беше мъчно, че само той не може да излиза никъде. Мислех си, колко несправедливо самотен е, само защото авторът бе решил така. Обаче много скоро установих, че хипопотамът го беше надхитрил и то без много шум. Веднъж, след като бях спечелил доверието му, той дръпна чекмеджето на нощното си шкафче и аз онемях – беше пълно с неполучени и ненаписани писма. Това бяха писма от и за толкова много приятели, че на мен ми стана неудобно: хипопотамът изобщо не беше самотен, а аз мислех, че си няма никого.
В паузите между пристъпите на зъбобол той вземаше произволно писмо, сядаше в чекмеджето и се отправяше на пътешествие до избрания приятел. Аз оставах да го чакам, защото, ако се случеше да се забави, трябваше да включа навреме зъбобола му. Понякога тръгвах с него. Отправяхме се към някой стар приятел над планини и морета върху летящото чекмедже като в приказка от 1001 нощ, но го правех рядко, защото и на двама ни беше неприятно да го подсещам непрекъснато, че трябва да побързаме, за да не закъснеем за пускането на поредния пристъп.
Мда-а-а-а, приятелите...
Приказка за папагалските приказки
Враната не беше щастлива. Все стоеше на ореха замислена и не мърдаше оттам. Живваше едва когато й давах очите си или когато Небръснатият фас си оронваше слънчогледовата брада на прозореца, но само за малко. Иначе бе тъжна.
Един ден ми стана мъчно за нея. Викнах я и й казах, че много искаме да ни бъде папагал. Тя ме погледна изумено, после снизходително и накрая отвърна поглед. Наложи се да й обяснявам, че ние ще й се радваме като на актьор. Всъщност тя ще е един чудесен актьор, играещ ролята на папагал. Така представени нещата дадоха резултат. В очите й се появи онзи живец, който тя бе изгубила някъде.
Не й трябваше много време. На другия ден, сутринта, кацна готова на перваза, точно по време на визитацията. Старшата сестра тъкмо гълчеше санитарите, че по пода отново има люспи от слънчоглед, а единият от тях повтаряше с наведена глава „Да сестро, ей сега. Ей сега ще почистим сестро.” В този момент враната изкрещя: „Да ти го начукам!”. Ние започнахме да хихикаме. Аз погледнах враната въпросително: „Какви ги вършиш?”, обаче тя повдигна рамене и продължи: „Да ти го начукам! Да ти го начукам!”. Сестрата почервеня. Онези, двете й големи работи, отпред, под престилката, дето се друсат, когато ходи, взеха да се повдигат учестено. Тя погледна смъртнишки санитаря и той едва можа да смотолеви: „Не бях аз сестро.” След което хукна за метлите. Сестрата го проследи с поглед, докато излезе от стаята и после се обърна към Смай, който бе най-близо до нея и се бе ухилил до уши. Убийствената й физиономия се беше сменила при завъртането с блага усмивка. Пресегна се с ръка и потупвайки Смай по рамото каза с меден гласец: „О-о-о-о, днес сме в добро настроение.” Дочувайки това, враната започна да крещи: „Идиот такъв! Идиот!”. Всички прихнахме. Сестрата отново почервеня, онези работи взеха пак да се повдигат учестено, тя сложи ръка на устата си, сякаш да спре нещо което бе заизлизало оттам, връцна се и излезе от стаята.
Докато нашите се хилеха, аз отидох до прозореца, за да попитам враната какво става, погрешни реплики ли е учила или не знае, че трябва да повтаря онзи, който казва нещо. Тя ме погледна учудено и каза, че е повтаряла точно онова, което ония са си казвали на ум. После добави, че явно още не е усвоила изкуството на актьора да се преправя и си казва нещата такива каквито са. Обеща, че до утре щяла да е 100% папагал. 100% папагал ли? Веднага й казах, че не ни трябват толкова много проценти. Тези, дето показа днес са напълно достатъчни. Не вижда ли, че всички й се радват? Значи такава я харесват. Тя погледна околните и за пръв път я видях щастлива.
После я отпратих да почива, добавяйки, че е добре дошла винаги.
Приказка за лудите
Копчето Smiley ми писа от Америка, че пак му се емигрирало. Аз, разбира се, го окуражих – вече имаше опит в тези работи и нямаше от какво да се страхува. Послуша ме. След няколко дена цъфна на 4-ти километър: Когато казал на неговите, че се връща, те изквичали дружно „Ти си луд!” и той какво, какво – от летището - направо при нас.
Приказка за светлото бъдеще
Авторът каза, че възнамерявал да се умре. Не изобщо, а само за персонала. За нас щял да си остане жив. Било му дожаляло за тях и решил да им облекчи ежедневието, като ги освободи от себе си.
Макар, според мен, жестът да беше незначителен, се съгласих, че може да опита. Той това и чакаше - веднага се свлече на пода мъртъв. Изпратих дядо Безкрай, да съобщи добрата новина на ония - все пак е хубаво да оползвотворява последните ми 7 години – а ние с автора застанахме край умрелия, за да проследим събитията.
След малко от към коридора се зададе тупурдия. В стаята запъхтяна, зачервена и с недозакопчана престилка нахълта старшата. Онези й работи се тръскаха, сякаш Рихтрер, Медведев, Шпонхойер и Карник се бяха овесили на тях. Като видя трупа, застана на колене до него и заопипва едната му китка за пулс. Естествено авторът се бе умрял качествено - и следа от пулс не бе оставил по себе си. Като не откри нищо, старшата обкрачи тялото и се наведе, да му прави изкуствено дишане. При всяко навеждане, двете й земетръсни области се отпускаха върху гръдния кош на умрелия, после се разплескваха и разстилаха по него. Докато устните им се допираха, дупето й се извисяваше над всичко, а престилката й се опъваше, правейки забележима липсата на бикинени контури. Изобщо... държеше се, сякаш авторът не я бе освободил, ами задължил.
Обърнах се към него, за да изкажа недоумението си от поведението й и какво да видя: нашият ококорил очи, долната му челюст провиснала, гледа като хипнотизиран как старшата се опивта да съживи трупа му. Сръчках го веднага и попитах какво става. Той се стресна и замънка колко нелепо било да е умрян точно сега. Оная да притиска устни в неговите, да разплесква меките си части по него, а той да не усеща нищо, защото се бил умрял не навреме. Поне две минути да бил изчакал, а сега какво?! Гледа се отстрани, вместо да я чувства над себе си. Дали да не вземел да се съживи за малко... Ти луд ли си бе?! – просъсках. Знаеш ли – викам – как ще се дискредитираш пред братството? За едното чувстване да съсипеш хуманния си жест към персонала. С един замах да пратиш по дяволите всичко. Такава безотговорност братството няма да разбере – и погледнах подканящо нашите, насъбрали се край тялото. Те веднага закимаха утвърдително с каменни физиономии.
Подейства. Авторът се стегна, наведе глава и помоли за прошка – млад бил още, зелен... Потупах го по гърба с разбиране и го успокоих. На всички ни се случва понякога, да поддадем, но братството е желязно и винаги е зад нас. Той благодари и каза, че му се щяло да види докрай какво ще стане тук, но предпочитал да се усамоти, за да измисли отговорно продължение на историята. Рекох му да не се притеснява - ще му разкажем по-късно всичко с подробности, той да си измисля на спокойствие.
Изпратихме го с усмивки, и щом се скри зад вратата, като по команда завъртяхме глави към трупа му. Старшата продължаваше с опитите да го съживи. Правеше го настървено. Изглеждаше много притеснена – доста необяснимо. Нещо не беше така.
Потърсих с очи враната, за да ми подскаже, но папагалското й представление за днес бе свършило. Макар все още да бе на перваза, който освен сцена бе и нейна гримьорна, тя вече бе излязла от роля, а като врана не можеше да ми каже какво си мисли в момента сестрата. Оглеждайки се за последно в стъклото, оправи кокетно с човка едно въображаемо незагладено перце, след което каза, че нямало никакъв начин да се дегизира отново, защото бързала за среща и отлетя. Махнах с ръка – шкафчето нямаше как да не знае. Хвърлих въпросителен поглед към него, то обаче не ми обърна внимание. Беше се съсредоточило върху едното си чекмедже, което напоследък нещо заяждаше. Тогава се озърнах за теб. Слава Богу, ти беше дошла. Понечих да те попитам, но ти така вглъбено се бе зачела в приказката, че се отказах да те откъсвам от нея и реших да помисля сам. Ако авторът не бе отишъл да съчинява продължението, можех да обсъдя с него, но...
И в този момент май се досетих защо старшата се държи така: Сигурно беше уплашена, защото смъртта на автора би означавала край на всичко (нали ти казваше нещо такова). Край на всичко, в това число и за нея - оставаше без бъдеще. А да си сама на 40, без бъдеще...
Горката! Не знаеше, че авторът се е умрял по друг начин, а щом едно нещо е друго, и последствията от него са други. В потвърждение на това, че нищо не бе свършило и бъдещето си бе на мястото, в стаята влетя дежурният лекар, следван от двама санитари и след като установи набързо смъртта, изкомандва на санитарите да изнесат трупа, след което, както бе застанал на колене до сестрата й прошушна в ухото, че за в бъдеще май щяло да е по-добре да го правят само през нощта, когато всички спели. Не разбрах какво да правели (предполагам шкафчето щеше да ми обясни), но щом й каза „за в бъдеще”, значи всичко си беше наред – имаше бъдеще.
Отвъдна приказка
Авторът се спаси. На другия ден, както си четеше некролога, залепен накриво с тиксо на стената на фоайето, покрай него мина старшата. Изгледа го и се развика: „Вие кой сте? Какво правите тук? Знаете ли, че е забранено за външни лица? Кой Ви пусна да влезете?”. За съжаление не бе успял да намисли продължение на историята и докато се чудеше какво да отговори, сестрата извика санитарите и им разпореди да го изпроводят отвъд портала. След като това стана, затресе онези си работи по стълбите към кабинета на главния, за да го алармира, че охраната не си върши работата и пуска да влизат всякакви.
Стана ми радостно за автора. Хубаво се насади – нали беше садист... макар и зле възпитан. Хем не изневери на братството, хем се внедри като външно лице. Сега трябваше да ни идва на свиждане от отвъдното само в неделя, за да не се издаде, а ние щяхме да му разказваме продължението на историята.
Виж, с третия му дубъл не знам как ще се оправим.
Заб.
Цялата поредица може да свалите .
Всичко написано от мен - .
Приятни минути!
Hit-ър П@ър
|
Приказки от 4-ти км. (продължение)
