- Шуте, на скулата ти синина
виждам, а пък на челото – цицина
с големина
като на
планина.
Просто си трагикомична картина.
Но се надявам, ако не боли
непоносимо,
да имаш ищах,
да ми разкажеш подробно дали
белезите са от снощен пердах,
с който са те нагостили, или?

- Необяснимо
е, Ваше принцесие.
Уж е магарето славен носач,
а губи всичкото си равновесие,
щом се опитам да съм му ездач.
Да се доказвам не виждам причини -
знаете, че съм в ездата добър.
Призовете ми са цели дузини:
с муле, с магаре, дори и с катър.
Но напоследък
в обора
на двора
няма едновремешните елитни
раси копитни,
а пълно е с кранти.
Липсва напредък.
Дори сме в упадък.
Даже бих казал направо назадък.
Бяха магаретата ни атланти,
храбро издържащи всеки товар.
А сега?
Срамота!
Като ме видят
да приближавам към тях със самар
почват гърбините да им се свидят
и ме посрещат с магарешка жлъч,
по-точно с рев, придружен с мощен къч.
А ако не е с едното от двете,
то щом ги яхна и следва резил –
мигом подгъват им се коленете.
Пък защо после с цицина съм бил…

- Да бе, да! Думите твои критични
бих могла да потвърдя веднага.
Днеска магаретата са различни,
а ти – с все същата стройна снага.
Я остави тази песен фалшива,
нищо че мен сполучливо разсмива.
В царството няма отдавна магаре,
дето теглото ти да издържи.
Митът за снажната ти снага стар е.
По-добре истината ми кажи.
Май с друг произход са твоите рани.
Нямаше ги преди снощния пир.
Я си признай колко винени кани
пресуши и какво стана подир.

- Какво неверие!? Просто ме слисва.
Трябва принцесо да знаете, че
Вашият шут вино не помирисва
и по брадата му ако тече.

- О, да, разбира се - не помирисваш,
нито го близваш, че няма защо -
ти право в гърлото чашите лисваш.
Нещо укриваш от мене. Какво?
И знай, ако не ме осведомиш,
както законът ти го повелява,
ще се оплача от теб. Стой, та виж.
А сторя ли го, съвсем лошо става.

- Няма що, хубаво се наредих!
Ама това е защото не пих.
А ако бях се нальокал по-здраво,
зарязал трезвеността-добродетел,
нямаше днес да съм в синьо-лилаво,
нито да стана случайно
свидетел
на важно дело държавно и тайно.
А сега
съм в беда:
Ако Ви кажа,
зная, със сигурност ще ме накажат.
Ако мълча си, тогава отново
за наказание ще съм сурово.

- Шуте, това,
що слухът ми дочува,
все по-неистово ме интригува.
В каква
беда
си изпаднал горкичък?
Моля, кажи ми!
Ти с мен си добричък,
а часовете с теб - незабравими.
Затова, кълнейки се, обещавам -
лошо не ще позволя да те стигне.
Честна принцесина дума ти давам.
Даже окото ми няма да мигне,
да защитя тебе, щом си в опасност.

- Благодаря Ви принцесо сърдечно!
Аз бях решил твърдо – никаква гласност,
за да потуля с мълчание вечно
случая снощен, но след като Вие
тъй настоявате – ще Ви разкажа,
макар че, знам, свят ще Ви се завие.
На път за пира, край царската стража,
чух, че един гост високопоставен
щял да поиска от Н.В. баща Ви
не друго, а Ваша чест за жена.
Винаги бил съм засмян и забавен
обаче
от горната новина
косата ми се до косъм изправи.
На мястото си замръзнах разкрачен
и онемял –
аз познавах
тоз
гост.
За един изкуфял
стар
цар
съседен
ставаше в разговорите въпрос.
Грехота! Ще е извън всяка норма.
Бледен,
тревожен
се шмугнах на пира
и докато редях смешки проформа,
използвах всеки един миг възможен
да следя гостът къде се намира
и на баща Ви какво ще издрънка.
По едно време старчокът предложи
на татко Ви да излезнат навънка,
та на спокойствие да му изложи
виждането си
по някои въпроси.
Разбира се, след тях тръгнах небрежно
и крадешком в близост се притаих,
надлежно
нарягайки слух
към госта
дали
цели
да Ви
стане жених.
Целеше –
чух.
Но изпил беше
доста
татко Ви,
уви
и
поради
т’ва
кимна с глава,
потвърждавайки гласно
колко добре
ще
е
двама царе,
да се сродят, по възможност най-тясно.
След това хлъцна, но после добави:
“Тъй като ми се люлее земята
и не задържам краката си прави,
ще поседя
да следя
веселбата,
а моят шут тебе ще изпроводи,
да видиш за първи път дъщеря ми.
Тя преди час тръгна да се разходи
в градината, без придворните дами.”
Светнаха на гостенина очите,
а на мен, Ваша чест, ми притъмня.
Аз,
който Вас
радва от пелените,
Вашето бъдеще да зачерня?
Не! Мигновено си плюх на петите,
за да изпратя в градината друга.
Някоя трътлеста смотла, каквато
има сред кухненската Ви прислуга -
една миячка
с лице глуповато,
толкова ячка,
ча даже и мен
би могла, ако затисне, да смачка.
Ще бъде царят-старик отрезвен
и от мерак
за брак
ще се откаже
щом тя пред погледа му се окаже.
Както и следваше да се очаква,
заварих я съдове да изплаква.
Рекох: “Престилката мокра събличай
и като пъргава млада кошута
до дворцовата градина изтичай.
Принцесата намери за минута
и я осведоми, че царят много
ядосан е и е наредил строго
щерка му в стаята да си отива,
да ляга
веднага
и да заспива.”
После прошепнах й да ме изчака
в беседката на алеята с мака
на светлина
от луна,
че се каня,
не помня откога, да я поканя
на среща.
Тук се облизах и смигнах.
Няма жена, която не се сеща
какво предлагам. Ефекта постигнах –
слугинята
към градината
припна,
даже не смогнах отзад да я щипна.
Но държа да подчертая дебело –
горното дело
не беше забежка
с млада колежка,
а следвах дълга си,
че ако моята чуе… Ега си…
Та да довърша: Успях
да преваря
царя
и височайшия му гост.
На пиршеството преди тях
се върнах
и пак поех шутовския си пост.
Но тъкмо глътка
винце да отпия,
ония
зърнах
как в братска прегрътка
влизат и гладят доволно бради.
С език надебелял
сякаш е с плънка,
татко Ви,
мен видял,
ми
нареди
да
изведа
госта вънка,
да вдъхне
мирис на цвят, и ветрец да го лъхне.
Аз вид си дадох на паднал от рая –
невинен, все едно нищо не зная.
Сторих поклон
и заведох старчока
до задния балкон,
откриващ гледка
в посока
към дървената беседка,
в която под месечината
бледа
слугинята
чакаше с мене сгледа.
Щом видя нейната бъчвена маса,
владетелят на съседното царство
сащиса се, че се и сапикаса
и блед, потресен подири лекарство.
Всичко дотука вървеше по плана.
Пръчът стар на номера ми се хвана –
меракът му за принцеса угасна
и той събра спешно царската свита
и
си
замина,
посочвайки ясна
и основателна здравна причина –
цветен прашец му обострял колита.
В този момент
камък ми се откъсна –
свърши се с хепиенд.
Бе доба късна
и за дома мислех вече, когато
долових със стомах
нещо познато –
глад.
Всички хапнали бяха богато,
а само аз изтървах
пиршеството.
Хвана ме яд,
че не близнах виното,
нито месото
от печен елен.
Хубаво! Работа свърших, обаче
стомахът ми възмутен
взе да плаче.
Затова върнах се до столовата.
Масите още не бяха прибрани,
но тъкмо бях се вглъбил в ястията,
когато с клетви и тежки закани
вътре нахълта слугинята, бясна,
че за зелен хайвер съм я изпратил
и докато се усетя ме фрасна
(явно, че достатъчно не съм патил)
с най-близкия й попаднал поднос.
Добре, че удърът не бе в десетката,
иначе щях да съм и с разбит нос.
“Аз трепетно да го чакам в беседката,
мечтаейки си да ме заведе
в плевня или хамбар, а той отрепката
тука дошъл да си се
наяде!” –
викаше, удряйки ме с ярост люта.
Все пак под масата някак се сврях,
с пълна уста, грабнал мръвка от бута
и очи в разни посоки въртях,
докато сгоден момент не улучих,
та се измъкнах оттам на прибежки
и въпреки раните, що получих,
ето ме годен отново за смешки.

- Шуте, направо изгубих дар слово.
Минутка само, за да се съвзема
и да не мигам на едро.
…
Готово!
Ведро
не ми е от горната тема.
Тъй че оставям я без коментар
в частта отнасяща се до проблема
с попийването на татко ми цар.
А за останалото – няма спор:
С тази “невинна” подмяна
затвор
чака те - туй е държавна измяна.
За неизпълнена воля на царя,
пред него най-строго се отговаря.
Но смятам да не товаря
с това
царската му махмурлива глава.
И тъй като аз съм му дъщеря,
шуте, наказвам те… с “БЛАГОДАРЯ!”
А до ушите на твойта съпруга
ако достигне придворна интрига,
че сред прислугата имаш и друга…
аз лично ще й напиша на книга:

Шутова жено, На мисия тайна
бе мъж ти и имаше свобода
да действа всякак и до степен крайна,
за да спаси царството от беда.
Ала и в най-трудното положение
верен остана на свойта шутеса
и е заслужил с това възхищение.
С искрени поздрави: Ваша принцеса.

Всичко написано от мен -

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите