|
Нощта спускаше булото си над Каломет. Скоро безброй светлинки заплуваха в тъмнината като отражение на звездното небе. Сякаш далечните слънца бяха оставили по частица от себе си във всеки дом, на всяка улица, превръщайки града в мъничка вселена. “Всяка звезда живее сама за себе си – помисли си Риа – и не й пука какво правят другите. Нали са ужасно далече . . . “ Очите й пак се напълниха със сълзи. “Все едно. Вече нищо няма смисъл” – отбеляза тя. Огорчението й се изля в дълбока въздишка, но обръчът, който стягаше гърдите й, не се отпусна.
- Добре ли си? – попита Елмър.
- Да – отвърна момичето – Нищо ми няма, просто съм уморена. Ще се оправя като си почина.
- Хубаво. Хайде да се прибираме, че умрях от студ, бр-р-р – Елмър потрепери и разтърси крила.
Риа погледна дракона и се усмихна. Добрият стар Елмър. Лесно му беше на него – по цял ден се забавлява и хвърчи насам-натам. Лекомислен, глуповат и безгрижен – като всички дракони. Но макар и да нямаше кой знае колко ум, беше добър и верен приятел. Разчиташе на него . . . Поне що се отнася до мощните му криле, които бързо я отнасяха у дома или, както сега, където би желала да отиде. Отдавна беше наясно, че достойнствата на Елмър се изчерпваха почти напълно с това му качество. Останалото беше неговото безпределно търпение – можеше да я слуша с часове, докато тя говореше за Силата, за хората, за бъдещето. Без да разбира и думичка, наистина, но пък я изслушваше докрай. Сега обаче търпението му беше пропъдено от нощната хладина.
- Хайде – Риа стана и потупа дракона – Прибираме се.
* * *
Още щом пристъпи прага, Риа почувства отново тежестта, която я задушаваше. “Дом, противен дом” – прошепна тя на себе си и побърза да отиде в своята стая, където поне щеше да бъде на спокойствие. Заключи вратата и се просна на леглото. Беше като смачкана. Мрачните мисли изсмукваха всичките й сили, а напоследък не я оставяха на мира. Преди не беше така . . . Тя се върна в спомените си. Не беше чак толкова отдавна, когато имаше мечти и вярваше в Доброто и в себе си. Преди някакви си два слънчеви цикъла светът беше в краката й – тя беше жизнерадостно и самоуверено хлапе, пълно с идеи и проекти. За жалост живота твърде бързо я отрезви. Нищо не излезе от усилията й, почти никога не се получаваше това, което тя желаеше, и което според нея беше правилно. Вече всичко изглеждаше безсмислено. Ако можеше просто да се изпари . . .
Предпазливо почукване прекъсна потока на мислите й.
- Махай се, Елмър! – изръмжа тя – Остави ме да спя.
- Риа, моля те, искам да поговорим! – драконът беше упорит. Нещо в тона му я сепна. Звучеше твърде властно и все пак внимателно, а нито едното, нито другото беше обичайно за Елмър. Сигурно се беше заблудила, той бе само един дракон и тя знаеше много добре, че не беше способен да измисли нещо по-решително от това да се натъпче като прасе. Може би и сега я търсеше заради някоя щуротия.
- Вече легнах! – извика тя, надявайки се досадникът да я остави на мира – Утре ще говорим. Обещавам!
- Риа, важно е. Ако не отвориш, ще изкъртя вратата.
Момичето подскочи. Това определено не беше в стила на Елмър. Изглежда се беше случило нещо. Тя отвори и драконът пристъпи в нейното леговище. За миг й се стори, че това не е Елмър, а някой друг. Очите му изглеждаха странно бистри и проницателният им поглед мина през нея сякаш бе прозрачна.
- Какво има?
Драконът погледна навън.
- Красиво е, нали? Звездите . . .
- Елмър! – раздразнено натърти тя – Ще те изхвърля!
Тогава той впи очи в нейните, а удивително спокойния му глас я накара да потръпне:
- Зная какво те мъчи, Риа.
Момичето онемя от изумление и дори не можа да отвърне. Мислите й летяха като бесни, преплитаха се, образувайки огромно лепкаво кълбо, което заплашително я поглъщаше. Не, не можеше да бъде! Риа се смути още повече, задето бе позволила на Елмър да я обърка, макар да беше почти сигурна, че той случайно улучи слабото й място. Или не беше случайно? Тази мисъл беше толкова невероятна, че изведнъж я накара да възстанови самообладанието си. Драконът все още я гледаше.
- Елмър, какви са тия глупости? Не ми е до игри точно сега!
- Чувам те когато плачеш – драконът беше безпощаден – зная че понякога по цяла нощ стоиш будна, съзерцаваш небето и търсиш отговори. Виждам, че съмненията ти растат непрекъснато и те обвзема отчаяние. Защо не споделиш грижите си с мен?
Риа беше поразена, но този път се постара да не го покаже.
- Откъде знаеш това? – предпазливо попита тя.
- Не съм точно такъв, за какъвто ме мислиш. Много неща не знаеш за драконите. Като всички хора.
- И какво например не знам?
- Всяка звезда живее сама за себе си – бавно изрече Елмър – и не й пука какво правят другите. Нали са ужасно далече . . .
Това я довърши. Тя се отпусна върху леглото си. Беше тотално объркана и нямаше никакво желание да въдворява ред в главата си. Как ли беше разбрал драконът тревогите й? Тя беше сигурна, че не се е издавала пред никого, освен . . . Освен пред Елмър. Който не беше способен да проумее тъгата й.
- Няма начин да познаваш мислите ми. Освен ако . . .
- Освен ако умея да ги чета – довърши той – Да, и това също.
Риа не издържа и избухна в сълзи, давайки воля на обвзелите я чувства. Елмър се приближи и нежно я погали по главата.
* * *
Няколко минути по-късно двамата седяха един до друг и наблюдаваха ясното небе, по което звездите продължаваха своя път. Всяка сама за себе си.
- Чувствам се в пълна безизходица – промълви Риа – Бих искала да съществувам под някаква друга форма – Тя го погледна и после сведе очи – А и като че ли драконите не ми носят нищо хубаво.
Елмър се усмихна.
- Мисля, че вече си готова. Стигнала си до положение, в което трябва да вземеш решение. Носиш отговорите в себе си и знаеш какво точно трябва да направиш с живота си, макар с всички сили да се самозаблуждаваш, че не е така. Време е да избереш.
- Какво да избера?
- Дали да направиш каквото трябва, или да продължаваш да се самоунищожаваш с бездействие и самосъжаление.
- Не те разбирам, Елмър. Какво е това, което трябва да направя? Животът просто е скапан и нищо не може да се направи – как не го виждаш, след като си толкова проницателен?
- Скапан е, защото ти смяташ така. Животът сам по себе си е естествен и това е единственото му качество. На теб ти се струва че е гаден, понеже не приемаш неговата естественост, такава, каквато я е създала Силата. Послушай сърцето си, Риа. То ще те води.
Очите му отново я пронизаха с искрящ поглед и тя изпита чувството, че виждат до най-дълбоките и скришни местенца, до най-съкровените й тайни. Елмър продължи:
- Големите планове и благородните идеи не се получават отведнъж. Всички те започват от нищо и се градят стъпка по стъпка, понякога доста дълго. Просто трябва да започнеш да крачиш и да спреш да губиш време. Понякога ще стъпиш накриво и ще те заболи, друг път ще настъпиш някого и може да получиш шамар, но това е част от движението. От живота. Мисля, че го знаеш. Трябва да вървиш, Риа. Следвай сърцето си. Ако то ти казва, че си права, значи всичко е наред.
- Но защо, Елмър, какъв е смисъла? Силата ли . . .
- Силата е нещо, което не можеш да проумееш. Макар да я носиш у себе си, тя е невъобразимо по-всеобхватна от всичко, което си мислела някога за нея. Не мога да ти обясня какъв е смисъла, защото не би ме разбрала. Но ти сама ще стигнеш до него, когато станеш Дракон.
- Когато какво? – Риа беше убедена, че е чула погрешно.
- Когато станеш Дракон – повтори Елмър – Ти и сега си дракон, но не го знаеш. Още малко ти остава. Съвсем мъничко. Много скоро ще бъдеш Дракон. Просто трябва да вървиш по Пътя. Това е начинът.
Риа си помисли, че става все по-зле. И без друго беше объркана, а думите на Елмър още повече оплескаха картинката. Откъде-накъде ще става дракон? Та те са безмозъчни същества, с които човек би могъл да си поиграе, но не и да свърши свястна работа. Например Елмър . . . Елмър! Риа се стресна. Съвсем беше забравила, че точно най-верният й приятел, драконът Елмър, стоеше търпеливо до нея и никак, ама никак не изглеждаше като обикновен домашен любимец. Напротив, мисълта му беше повече от ясна, а пламтящите му очи показваха мъдрост и мощ, напълно различни от това, което тя знаеше за драконите. Елмър изобщо не беше глупав. Тя му хвърли поглед крадешком.
- Ами ако не ми хареса? Какво ще получа аз?
- Удовлетворение, на първо време. Самочувствие. Опит. Знание. Това е пътят, Риа. Пътят към Силата. Той ще ти донесе неща, които дори не можеш да си представиш. Но не трябва да мислиш за бъдещето. Сега настоящето е важно. Необходимо е да действаш. Много работа те чака и отначало ще ти бъде трудно, но това е цената, която трябва да платиш. Иначе ще си останеш в безизходица по средата на пътя.
Елмър се обърна към нея. Спокойствието му беше завладяващо и Риа почувства приятно облекчение, въпреки цялата бъркотия в главата й.
- Някога и аз бях човек, като теб – тихо каза драконът – И бях също толкова объркан. Мислех, че ще се побъркам от безсмислие и безизходица. Но вместо това намерих Пътя. Всъщност просто отворих очи и видях, че седя на него. Отне ми известно време, докато се приведа в движение – от дългия сън мускулите ми бяха атрофирали – и почти веднага си изкълчих глезена. Въпреки това обаче продължих. Починах си мъничко и направих следващата крачка. След време вече тичах. Наложи се да нараня и пренебрегна някои хора, които не искаха да приемат свободата ми и държаха на всяка цена да се преборят с мен, но нямаше как. Пътни инциденти.
- Елмър – попита Риа – ами другите дракони? И те ли . . .
- И те. Всички.
- Но защо се правите на глупави?
- За да сме близо до хората и да им помагаме, когато са готови за трансформацията и имат нужда от нас, без да се набиваме на очи. Така сме спокойни и имаме възможност да продължаваме напред. И по други причини, които ще узнаеш някой ден.
Риа затвори очи и си представи, че е дракон. Разпери крила и с няколко маха се издигна над земята. Изведнъж нещо я удари по главата и тя се стовари върху леглото, осъзнавайки с изумление, че се беше ударила в тавана на стаята си.
- Елмър . . . Елмър, аз летях! Наистина полетях! – възбудата й нямаше граници.
Драконът кимна с усмивка:
- Това е само началото, Риа. Това е едва началото . . .
I had a dream of my future. I was dead. But it was all right.
|
историйка
