|
Той беше от онзи тип хора, които хем искат, хем не им стиска.
Възмущаваше се от непостоянството на времето, на цените или постоянната смяна на цвета на косата на дъщеря му. Искаше му се да хване земното кълбо и веднъж завинаги да го удари в отсрещната стена и да го разцепи на малки парченца. После да ги сложи в медно хаванче и да ги досчука на прах. Но не му стискаше, защото щяха да измрат делфините и мидите, които толкова много обичаше.
Често му идеше от гняв да изяде спагетите заедно с чинията, само защото някой умник беше измислил пармезана, а в семейството му се готвеше по книга. Не му стискаше, защото щеше да остави млекаря на пармезана без работа.
Имаше куп причини, които искаше да ги напише на къс хартия, а после да ги изгори. Дано вдън земя се погубят и никога повече не го тормозят, но не му стискаше да види черно на бяло основанията, които го караха да се терзае излишно. Сигурен беше, че ще бъде прекалено бавен в действията си до запалването на клечката кибрит и поднасянето й до листовете, а дотогава нещо от написаното щеше веднага да се реализира. Така поне мислите и причините стояха в главата му, не знаеше под каква форма, но си представяше, че са въздух. По този повод често излизаше сред природата, за да му се проветри главата. Действаше!
Закучи се веднъж едно желание, което не устискваше да остане в зародиш, а искаше да се излее навън с цялото си самочувствие. Беше завладяло съществото му и постоянно го чувстваше как расте като червей и се опитваше да си проправи път през гнилата ябълка на душата му.
Първо се опита да го измъкне с кукичка навън, безболезнено и цяло, за да може да го унищожи преди да е разбрал какво представлява. Но желанието се беше загнездило дълбоко и никакви примамки от рода: бира, повръщане, биене на главата в стената или убождане с игли по задника не можеха да го изкарат. Трябваше да се справи с него по по-хитър начин. Оставаше да намери примамката и това влачещо се в него лепкаво желание щеше да си покаже носа навън, а там .... той знаеше какво да прави.
Обмисли идеята, слезе до мазето, изнесе 5 пирона и големия чук, който наследи от баща си, сложи ги на масата и се настани удобно. Създаде си дори уют - дръпна завесите заради любопитните съседи, наля си едно малко, дори отдели време да си измие ръцете и започна:
- Ако излезеш ще те реализирам. Ще бъда стъпало в твоята еволюция, ще съм попътен вятър за добрия ти изход, ще намажа с елей всяка част от твоето съществуване. Няма да погледна друго желание повече от теб. Ти си първостепенното и единствено.
Замълча. Нищо не се случи. Докато не изпи още едно малко. Тогава от вътре нещо се затлачи, заклокочи и навън плисна силна топла вълна. Когато усети, че ТОВА Е ТО, желанието, протегна ръце, хвана го за шията и започна да го блъска в пода. С четири замаха, с четири пирона, го приши към дюшемето.
Пъхтеше от болка, виеше от страдание, за това ли точно желание трябваше да умре, да се погуби, да се прави на значим?!? С последни усилия се добра до петия пирон и разбра колко силно е било желанието му, но отново не му стискаше ...
Дъщеря му се върна от училище, погледна го проснат в локва кръв и я завладя неистовото желание да има по-готин баща.
|
Иска, не стиска