|
oт Angel Ivanov
" Нова самодискредитираща проява на част от протестиращите оня ден. На освещаването на новия лъч на метрото някакви папагалстващи пандишпани викат в лицето на епископ Тихон „Оставка“, сякаш архиереите са министри. Такова отношение само потвърждава, че мнозина нямат никакво понятия що е това Църква. Имат я или за Синода на БПЦ, или за някаква абстрактна организация или… за физически храм (черква). А тръгнали да дават акъл – те умнокрасивите пенкилери, които разбират от всичко. Но редовно попадат в неловки ситуации като тази.
Църквата е Богочовешки организъм, Тяло Христово, събрание на кръстените православни християни около евхаристийната трапеза. Иронията е, че част от въпросните люде също са част от нея формално, но я атакуват като нещо външно и враждебно.
И точно еп.
Сериозно? Знаят ли те, че майка му е германка, а баща му оперен певец и точно заради този "неблагонадежден" произход в бил преследван от комунистите и принуден да се изсели в Германия.
А тия, които скачат на Синода през него, знаят ли още, че именно той е един от най-критичните гласове за проблемите в БПЦ и често отправя забележките си дори публично?
Не, ще действаме нацяло. Впрочем това е характерно за оня режим, срещу който уж се бунтуваме, но явно добре усвояваме практиките му. Например – да не се интересуваме от конкретната личност.
Еп. Тихон е духовен надзорник на редица доброволчески инициативи, свързани най-вече с болничното дело, с обгрижването на болни хора. Последно и в момента – към параклиса „Св. Мъченик Георги Софийски Най-нови“ в двора на УМБАЛ „Александровска“. В Германия самият той дълги години е бил санитар и фелдшер, преди да приеме духовен сан.
В един от последните броеве на сп. „Християнство и Култура“ имах възможност да поговоря с него по темата. Прилагам част от материала тук:
„Епископ Тихон току-що е отслужил опелото на акад. Стефан Воденичаров, бивш председател на БАН. Влизаме в тясна, но прохладна стаичка нейде из недрата на базиликата. Сядаме от двете страни на масивното бюро. Аз включвам диктофона. С него винаги е поучително, а и забавно. Бил е близо 25 години фелдшер в болнично отделение по инфекциозни болести в Германия. Видял е как се реализират сходни църковно организирани инициативи още в Италия и Франция. Започва да разказва за смисъла на начинанието:
„Нужно е да се събуди този дух на служба на ближния, на който в християнството се отделя много внимание, но сякаш повече словесно, а не практически. За жалост пациентите ни вече се възприемат като клиенти – платили са си здравните осигуровки, разболели са се и сега ще трябва да ги лекуват недостатъчно добре платени медици, които иначе си вършат работата съвестно, но нито имат време, нито са в състояние да подарят малко сърце. Помня на мен колко ми беше трудно да отделям сили даденият човек да не се чувства сам. Защото болните се чувстват ужасно сами и изоставени. Това е контрапродуктивно за тяхната душевност, а и за оздравителния процес.“
На вратата се почуква и през появилата се пролука наднича тревожна клисарка, която иска да заключи и да си ходи, но не смее да го заяви гласно и категорично пред Владиката. Става ми смешно. А той предлага любопитна метафора:
„Оня ден рязах една чушка и стигнах до дръжката. И си викам, глей ся, тая дръжка е държала цялата чушка, през цялото време я е захранвала и тя е станала ей толкова голяма. Всеки яде чушката и хвърля дръжката. На село като изтърбушат чушката, утешително я хвърлят на кокошките, но те изкълвават само семките. Но заслугата на дръжката си е останала – има чушка, има семки, колко от тях ще поникнат е друг въпрос. Е, доброволчеството е като дръжката. В крайна сметка – всичко става за добро, но невинаги и в тесен смисъл за наше лично. Животът ни е даден, без някой да ни пита. Тебе питаха ли те дали искаш да се родиш и да спазваш всички заповеди? Родил си се и си длъжен. Дълг, какъвто и банката не може да ти вмени. Там поне можеш да платиш и да се отървеш, а тук няма такова нещо. Какво правим? Ами много просто – изпълняваме дълга. Изпълнявайки го, се освобождаваш от тегобата му.“
- А има ли го този момент, че често, когато помагаме, мислим повече за собствената си душа, а не за другия човек, гледаме повече на себе си да принесем полза? – обаждам се през бюрото.
- Дяволът седи на рамото ти и ти нашепва: „Глей колко си готин! Страшен си! Кой го прави това? Само ти го правиш!
- И какъв добър християнин си, нали?!
- Ооо, християнин си отвсекъде, няма спор! А колко е така е друг въпрос. Аз не знам колко съм християнин, дето съм владика…
- А какво се случва с болничното свещенство в България? Или по-скоро какво не се случва? Не е ли инцидентно като изолирани прояви? Май нямаме системен подход и това важи и за други важни духовни и социални служения – в затворите, в армията. О. Николай Георгиев, в битността си на затворнически капелан например, изглежда малко като изоставен в пейзажа, като самотен воин на тази нива…
- Не мога много да кажа, но да, така е. Има хора, които ходят, правят, струват… Но Църквата ни по ред причини не се занимава с това. Една от тях е, че ние сме обезкървени. Нямаме кадри. Семинарията стана непрестижна.
- А какво беше най-голямото изпитание за вас тогава като фелдшер, за което сега подготвяте и доброволците?
- Пияницата, като баялдиса хептен, го качва една линейка и го докарва в болницата. И пристига при мен. Той е въшлясал, той е опикан, той е осран отвсекъде. Вадиш ножицата и режеш дрехите му. Обелваш го като яйце. Буташ го във ваната. Изсипваш половин шише шампоан. Бръснеш му главата да се махнат пустите въшки. И гледам само да не завъдя и аз от тях, та да ги лепна на докторите и после да кажат: „Хванахме въшки от Христо“ – тогава бях Христо. После въпросният хапне-пийне 2-3 дена, облече си пак дрехите, които понякога са по-хубави и по-скъпи от моите, и дим да го няма! Но мине-не мине някакво време и пак го карат при мен. И те хваща едно отчаяние – какво правя аз?!? Мия го, чистя го… Това е страшното. Да си кажеш: „Тая свиня мръсна пак се е напил!“ Това е било нещото, което ми е носило доста трудности – да не гледаш отвисоко човека, да не го презираш, да не станеш циничен.“
А последните думи на Владиката, преди да спра диктофона, са:
„Истинското милосърдие е като любовта – когато обичаш въпреки всичко. Такава е и истинската вяра – когато вярваш въпреки всичко. Господ ни поучава, не ни наказва, и аз съм убеден, че Той няма да ни изостави.“
|
КОЙ ВСЪЩНОСТ БЕШЕ УНИЗЕН?
