Когато съм сам-ето изкушавам се да напиша нещо тука - като има някой наоколо заниманието с компютъра ме прави раздразнителен и това си го изкарвам на този на който би трябвало да обръщам внимание, т.е. смисъла на "духовното".
Така че в моя живот това са изключващи се работи - интернет и духовност , дори интернет и душевно здраве, но какво да правш тука си цикля, сигурно е като "
"страст"
И този който те чете - ангажирайки го с такава дейност - какво му е на това "духовното". Ма дано в мен да си е само проблема.

Все пак да се изкажа, колкото и да е безмислено.
За да си избистря моя си път и мир със себе си си измислих нещо такова - в крайна сметка имам нужда от истината.. Истианата за моите грешки към всички с които съм се срещал. И някакъв начин да оправя каквото мога. Така че да спя спокойно дет се вика. Едно е да се успокояваш чрез нещо си - дали е алкохол или мисли или практики, Друго е да си оправиш пътя - нещо което да е много живо, чисто и осмислящо.
Идеала ми е една истинска духовност - или дори не духовност, просто една истина. Има много "духовни общества" - не са ли това просто хора, които до преди ншколко или повече години са били просто себе си, пък после са станали еди какви си. Къде е тука истината бре? Къде е усещането -познато усещане за нещо истински и дълбоко от тази среща? Къде е този дълбок живот?
Как да забравиш себе си ако целия си вече еди какъв си - не си си просто ти, а си от еди кои си. Не че няма една истина и заблуди, но тая истина къде е?
Може би проблема си е много или изцяло в моя телевизор, а може би дълбоки проблеми има в цялото това подреждане на хората.
Пътя на човека или на тялото му е към някой гроб.
Кой е казал че трябва да се играят роли? Хората остаряха в своите си пътища.
Когато тръгваха към нещо духовно бяха всъщност по-близо до истината. Едни отидоха тук, други в друга сграда, построена преди сто години. Едната е по-стара сграда. И резултата - едните играят една роля, другите-друга. Къде е тук духовността?
Верно-опасни са заблудите.. Затова има авторитети, канони.. А къде остава смисъла на всичко?
Така че - дали не са проблем сградите? И всичко което те прави вече не себе си, а някакъв си там от еди кои си. Не че няма една истина.. Не че сме по-лоши и незначителни от миналите вярващи, т.е. ние просто не сме хора като тях. Не сме естествени. Как да има живот?
Остават гробищата. И кой на къв се е правил.
А нещо което е естествено - да умреш за себе си, вече е невъзможно-не дай си боже - защото - кого обичаш? сградата? едно или друго съсловие? идея? не-обичаш себе си.
това си е лично моя път - мойта гледна точка. Може би е гордост или нищо, не заслужаващо внимание. Големи приказки, не особено оригинални.
А може и да има известна доза истина.
Или се разминах с истината - човек от детството, който вече идва на гости на деветия етаж, а аз на 34 съм още в една сложна ситуация - можех сега да съм ,т.е. отдавна чист .

поздрав:

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от petarst на 12.12.16 23:48.