Устойчивостта на вярата в божественото се самовъзражда в различни форми поради "емпиричния" опит непрекъснато показващ, че отношението на Егото и поведението на т.нар. разумно същество е в непрекъсната връзка със света около него. Развитите религии изграждат сложни философски виждания, които стигат до това, че грижата е взаимна и тя не зависи само от Върховното същество, а и от самия индивид, където той има един вид божествени отговорности.

В този си аспект религията винаги е била крачка напред, защото е базирана на ежедневното, на крайно необходимото да се оцелее сега и тук, а не след няколко петилетки. И морално-етичните наблюдения - именно те са присъщи на развитите системи - с времето се превръщат в универсални закони за морала и етиката, без каквито не би могло да има социализация.

Грижата отвън е грижа и отвътре. Не получаваш без да дадеш, атеист или религиозен.
Разликата между атеист и религиозен човек е в избора на приемници и предаватели. Атеистът живее с убеждението, че се грижи сам за себе си, което го прави и приемник, и предавател за връзката Аз-Света. Това не е кой знае какъв ментален напредък, защото безотговорността и на атеистите и на религиозните хора е съизмерима. В същото време е сиъзимерима и отговорността на едните и другите, когато наблюдаваме наистина отговорни хора.

За това не виждам особена пречка за това един да живеят с собствения си предавател, а други да си избират божествен такъв стига да са зрели индивиди добре осъзнаващи отговорностите си.