|
моят отговор по статията на отеца и господата университетски преподаватели в портала "Православие.бг"
=========
Погледнато през призмата на православната догматика и каноничното право, такъв смесен брак НЕ БИ ТРЯБВАЛО ДА БЪДЕ ВЪЗМОЖЕН.
Ако Църквата толерира такива аномалии, то е единствено по силата на т.н. "икономия". От единичните нарушения не би трябвало богословите да агитират и настройват площада за всеобща практика на смесените бракове. Такива бракове са по-скоро проява на несериозна църковност или непознаване същността на праотеческото ни вероучение или пък на богословска неграмотност.
Ако тази ненормалност в църковния живот стане всеобща практика, това ще рече, че Православието не е Църквата Христова, а една от многобройните християнски секти. Ерудираните универскитетски богослови, работещи срещу устоите на Църквата го знаят прекрасно и затова буди недоумение тяхната демагогична тенденциозност в тези текстове.
Не разбирам логиката и дързостта както на отец доктора на богословските науки Добромир Димитров, изразени в тази статия, така и на канониста д-р Дилян Николчев в статията му " По повод на решението на епархийския съвет на Сливенска епархия за смесените бракове".
Провокационната публикация в портала "Двери" не би могла да изненада някого, но изненадваща е позицията на портала "Православие Бг" да рекламира подкопаващи устоите на Църквата статийки.
Богословието е живот и ако университетските богослови живееха православието, не биха се силили по такъв непристоен начин да свеждат Църквата до равенство с една християнска секта.
Позволявам си да споделя свое виждане едва сега, защото не бях забелязал, че реакциите по отношение на принципната позиция на Сливенския епархийски съвет и набиращата строгост по въпроса в свето-Пловдивска епархия разпалва духовете на площада и подхранва журналистическата сензационност. Ако журналистите са професионални оръдия на зрелищата, то богословската начетеност на университетските преподаватели предполага християнска добросъвестност, която не се забелязва в манипулационните им текстове, които не са лишени и от коварство.
Струва ми се, че всеки богослов с посредствена дори грамотност би трябвало да осъзнае дълга на епархийския архиерей да бди за спазването на каноничната и вероизповедна дисциплина.
Фактът, че университетски преподаватели, които са призвани да ограмотяват във вярата, които за момента готвят и бъдещи клирици на БПЦ заемат една вероотстъпническа позиция и увличат най-тенденциозно широките маси за публично осмиване на архипастирската ревност с медийните си изяви, доказва наложителността щото Синодът на БПЦ да прекрати да ръкополага своите клирици изсред студентите в светските безбожни университети.
Доколкото университетските богослови се разграничават от Църквата с нейното канонично право и догматическо богословие, то и Църквата не би трябвало да има някаква нужда от такива свои врагове, чиято преподавателска дейност може единствено да подготви некачествено обучен клир.
Доколкото въпросът за смесените бракове е в дневния ред на предстоящия Всеправославен събор, той заслужава особено внимание и всяка архипастирска строгост може да бъде единствено похвална и достойна за подражание, защото тя не е толкова владишко своеволие, колкото припомняне на исконните православни канони.
Възможно най-кратко казано, ако изповядваме само Една Църква, то трябва безпрекословно да приемем, че смесените бракове по принцип са невъзможни.
Ако те съществуват и Църквата ги приема единствено по икономия, това никак не означава, че отсега нататък изключенията трябва да станат задължителна норма, защото така се харесва на един православен портал и неколцина богословстващи универисетски преподаватели, далечни от духа на Църквата и нейното канонично право.
Официална може да бъде единствено каноничната позиция, а университетските преподаватели, макар и с докторски титли не са способни да цитират нито един канон, озаконяващ смесените бракове. Вековните изключения не могат да бъдат грамотни доказателства за правилност.
Християнското разбиране за брака произтича от библейските думи "да бъдат една плът" (Бит. 2:24). Само по себе си бракосъчетанието между мъж и жена е възможно независимо от тяхното вероизповедание единствено по плътски причини. Ако бракът не е основан на духовна или верова идентичност, той е носител най-вече на акцента на плътската привързаност и затова не се съобразява с религиозните аспекти, без които е трудно да се гради семеен живот като "домашна църква".
Ако бракът е християнски, то той се извършва в Тайнството и при това в Тайнството на Тялото Христово. В Тайнството брак се създава и малката църква "домашна църква" (Рим. 16:4; Флм. 1:2), а Църквата е Тяло Христово (1 Кор,12:27). Ето защо същностното съдържание или сърцевината на Тайнството брак е причастието. Няма тяло без кръв, няма "една плът" Христова без Евхаристията.
Ако въпросните смесени бракове са в съгласие с православното вероучение, би трябвало да се предположи евхаристийно общуване. Ако евхаристийното общуване го няма, то и бракосъчетанието с всичката му църковна помпозност не може да бъде Тайнство.
Възниква резонният въпрос защо е нужно да се профанират Тайнствата, докато сключеното бракосъчетание пред гражданската власт би било напълно достатъчно. Защо трябва да се залъгваме с магично дейстиве на текстуалното православно последование.
Уговорката, че децата при въпросния плътски смесен брак ще се възпитават по православному е по-скоро кощунствена. Ако фиктивно православният родител е бил неспособен да се ограмоти във въпросите на вярата, то как ще съумее да възпита православно вярващи деца, на които не може да предаде нищо от православното вероучение?
Похвално би било, ако богословите агитираха епископата да не профанира Тайнството кръщение и с това да не осакатява целия български народ, кръщавайки го колкото да му се взамат парите, а да въведе задължителна катехизация. Днес Църквата кръщава езичници и насажда суеверието и требничарството, вместо да одухотворява и просвещава.
Ако имаше грамотни православни българи, щеше да има минимален брой смесени бракове и повече благочестиви богословстващи, за които богословието би било живот, а не професия.
В надпреварата как да се подцени архипастирската ревност на митрополитите Йоаникий Сливенски и Николай Пловдивски по отношение на смесените бракове, г-н С. Ангелов указва в своя блог на Моисей, който си взел за съпруга жена от Мадиамската земя и не разрешил въпроса "по сливенски".
Ако ще разсъждаваме по библейски, нека бъдем откровени и погледнем по-внимателно в текстовете, без да спекулираме с единичните случаи. Истината е, че с цел да се опази религиозната чистота, юдаизмът се е стремял да възпрепятства смесването на израилтяните с езичниците, въпреки някои редки изключения в библейския период. Особено внимание е обърнато щото израилтяните да не се сродяват с езическото население на Палестина.
Авраам, идвайки в Палестина, не намирал за възможно да ожени сина си Исаак с дъщеря на хананейци (Бит. 24:3). Яков също не трябвало да си взима за съпруга от ханаанските жени (Бит 28:1-2).
По-късно, когато израилтяните в качеството си на завоеватели проникнали в Палестина, многократно им се повтаряла забраната да се сродяват с ханаанските племена (Изх. 34:16; Втор. 7:3; 1Цар. 11:2).
Забраната е продиктувана от вероятността при евентуалните смесени бракове израилтяните да премат езическите вярвания. Според свидетелството на Библията (Втор. 23:4) се забранявало на амонитяните и моавитяните даже до 10-то коляно да влизат в израилския наорд. Смисълът е, че даже до 10-то поколение от времето когато е провъзгласен законът, забраната остава в сила.
В този контекст, макар и да сме в модернизираният 21 век, църковният канон, забраняващ смесени бракове си е в сила и няма нито един канон, който да разрешава противното.
Книгата Рут ни разказва как евреят Бооз се оженва за моавитянката Рут (Рут 1:16; 2:12), но след като последната се приобщила към Бога на Израил.
Смесените бракове сред израилския народ стават чести след завръщането му от изгнание при Ездра.
Без преувеличение може да се каже, че тези именно смесени бракове били една от главните причини да се разрушат устоите на ветхозавения народ, да го склонят към духовна топлохладност и верово падение.
Колкото до Новия Завет, апостолското послание до Коринтските жители (1 Кор. 7:12-16) предполага, че смесените бракове ще да са били актуалност. От послението към Ефесяните (Ефес. 5:25, 29, 32) става ясно, че на брака се гледа не като на обикновено съжителство между мъж и жена, а като на духовен съюз, имащ за образец Христа и Църквата. Духовният съюз, благословен от Бога стои значително по-високо от физическия брак, свойствен за езичниците и невярващите в Бога. Християнството поставя пред мъжа и жената значително по-възвишени, духовни цели. Иначе, брачният съюз сам по себе си не бил християнски брак.
Нека си спомним думите на Спасителя към жената самарянка: "добре каза, че мъж нямаш; защото петима мъжа си имала, и тоя, когото сега имаш, не ти е мъж" (Иоан. 4,17-18). Това ще рече, че от духовна гледна точка, не всеки брак е християнски брак. Той става християнски тогава, когато се сключва за определени, установени от Бога цели.
Ето защо ми се струва, че би било несравнимо по-конструктивно, ако богословите бяха проявили християнска добросъвестност и изобличат фиктивните православни бракове на двама кръстени езичници, които заради пастирското безгрижие за душеспасение, остават без нужната духовна грамотност и одуховтореност, а Тайнството в еднаква степен профанирано.
Във видео материала от богословското събеседване в "Къща-та за птици" г-н Стоядинов се впуска в сладникава риторика, пропагандирайки с особена изтънченост и едва доловимо икуменическия смесен брак между двама вярващи в Христа, но и той не показва загриженост за същинското ограмотяване и одуховторяване на православните българи или с други думи казано - свидетелство на здраво негово разбиране за Едната Църква Христова.
Нека изоставим самоличните реклами и игра на интересни, запитвайки се доколко ще е успешен или реално християнски един смесен брак на двама ограмотени християни от различни конфесии. Що за домашна църква и тяло Христово може да е това, че всеки си има своите религиозни празници, различни храмове за молитва и причастие?
За г-н Стоядинов и двамата бракосъчетаващи се могат да са християни, но християнството без Църквата е немислимо и невъзможно. Затова и в семейно отношение същинското съпружеско единство е възможно единствено в едната свята, съборна и апостолска Църква и в условията на общата им неразделна вяра, при молитва с "една уста и едно сърце".
Същинският християнски брак не се ограничава с тържествената венчаква в храма и пищната трапеза. Ако и двамата съпрузи са реални християни, то неминуемо трудностите ще ги споходят след църковното тържество без никакво съдържание. В Православието има и дълги пости. Сигурно те ще са ненужни за фиктивно венчаните псевдохристияни, при които плътското привличане доминира над вероизповедната дисциплина. А децата? Кой и как ще ги възпитава?
Да допуснем, че по някакво чудо на чудесата, двамата съпрузи са реални християни и спазват църковната дисциплина. Православието има своето отношение към поста, а римо-католицизмът съвършено друго разбиране и практика. Православният християнин се причестява при определни изисквания, докато римо-католикът или протестантът нямат кой знае какви строги дисциплинарни правила.
Заради един плътски съюз, богословите искат да изнасилят Църквата да озакони една аномалия и никой не иска да поеме отговорност за последствията от видимостта на църковен брак без християнско съдържание.
Не срещнах у ерудитите разрешение на евентуалния бракоразводен проблем. Възможно е да е мой пропуск, но не забелязах икой от претенциозните богослови да поставя критичен въпрос за възраждане на църковното съдопроизводство, нито пък от Олимпа на своята грамотност да обяснят на скудоумните как ще се произнасят брачните разводи от Църквата за да се стегне второ църковно венчание и трапеза с някой иноверец или иноверка.
Когато архиереите се позовават на исконните православни канони, водени не толкова от зилотски подбуди, колкото от чувство за отговорност към поверените им от Бога души и благоговение към благодатността на Тайнствата, тогава те стават обект на дръзки одумвания и нехристянска критика.
Какви позорни времена за Църквата, когато богословието не е живот, а своеобразен отрасъл от бизнес сферата.
Църковната икономия или снизхождение към ненормалността на смесения брак се оправдава с апостолските думи в 1 Кор. 12-14.
Ако уважаемите доктори на богословските науки са християни и скъпят исконното църковно вероучение и канонична дисциплина, да биха се съобразили с древната практика, че всички църковни тайнства са били неразделни от Евхаристията. Затова в първите векове, когато все още не е съществувало съвременното понятие за Тайнството брак и днешната форма на последованието за венчание, било достатъчно съпрузите да засвидетелстват своя брак в храма при причастие.
Понеже г-н Николчев обвинява упълномощените с църковна власт среди в БПЦ-БП да демонстрират некомпетентност поради факта, че за провеждането на Трулския събор е упомената погрешно годината 678, а не 691-692, да разбирам ли, че отец Добромир е най-неграмотният и некомпетентен сред университетските преподаватели и доктори на богословските науки, тъй като той също указва годината 678?!
И смешно и тъжно. Годината ли е толкова важна или смисълът на канона?
Редактирано от Prokimen на 08.04.16 10:26.
|
Възожен ли е бракът с инославни християни? [re: Prokimen]
