|
"Този въпрос"
Илиана Александрова
Ако Христос не е възкръснал от мъртвите, вярата ни е празна, празна е и проповедта на християнството. Така казва апостол Павел в посланието си до коринтяните. Радикални думи, далече отвъд върбата на Цветница и записването на имена в църквата – „за здраве и късмет”.
Под всичко, което може да се каже в духа на църковното Предание, под историческите, културологични и етнографски факти, свързани с празника на Възкресението, и богословските изяснения на смисъла му, дълбоко-дълбоко пулсира живецът на единствения истински въпрос: вярвам ли във Възкресението? Въпрос, на който се отговаря само лично.
Посилна ли е изобщо вярата в това чудо? Защото със сигурност не е померна на ума ни. Разбираме ли докрай за каква вяра говори Евангелието; и дали това е нашата вяра? Възможно ли е изобщо да се вярва в нещо толкова далече от ума, без някакви знаци, доказателства… „Иудеите искат личби, и елините търсят мъдрост, а ние проповядваме Христа разпнатия, Който за иудеи е съблазън, а за елини безумство, пък за самите призвани, както иудеи, тъй и елини – Божия сила и Божия премъдрост.” Как така?
С други думи – какво ни прави християни. Дали е съгласието да мислим по определен начин, защото го считаме за правилен. Или е точно онова „безумство на проповедта”, с което Бог спасява вярващите, понеже премъдростта Му не се побира в светската мъдрост…(срв. 1 Кор.: 21). Безумие, което преобръща устоите на всяка тукашна правилност и неправилност, и е толкова необяснимо, защото се корени в една отвъдна реалност – смъртта и възкресението на Богочовека. Христовата жертва, която побеждава човешката смърт.
Целият човешки живот е съзнателно или неосъзнато обикаляне около този въпрос – вярваме ли във Възкресението. Душата, казва един църковен писател – е християнка по рождение. Тя не може да си спести този въпрос, дори разумът да страни от него. И в това движение постепенно разбираме – този въпрос не се отговаря, а се преживява.
На празника Възкресение ни се дава да преживеем част от отговора. В минутите на осъзнаване, че, както казва друг писател, нашите думи никога нищо не са обяснявали. В мига, когато краткото твърдение „Христос воскресе! “ се понася от умовете и най-вече от сърцата на събраните познати и непознати, вярващи и невярващи хора в храма. И когато, извън всякакви аргументи на разума, в светлината на Пасхалната нощ човек провиди за малко в сърцето си нетленната светлина на Божието присъствие в света. И се зарадва… без докрай да разбира защо.
В тези минути сме поканени по благодат да преживеем онова, което екзистенциалният опит не е в състояние да ни потвърди докрай: истината, че „старото премина и ето – всичко стана ново”, истината, че
Христос възкръсна от мъртвите,
със смъртта си смъртта победи
и на тези, които са в гробовете,
живот подари.
Христос воскресе!">Ако Христос не е възкръснал от мъртвите, вярата ни е празна, празна е и проповедта на християнството. Така казва апостол Павел в посланието си до коринтяните. Радикални думи, далече отвъд върбата на Цветница и записването на имена в църквата – „за здраве и късмет”.
Под всичко, което може да се каже в духа на църковното Предание, под историческите, културологични и етнографски факти, свързани с празника на Възкресението, и богословските изяснения на смисъла му, дълбоко-дълбоко пулсира живецът на единствения истински въпрос: вярвам ли във Възкресението? Въпрос, на който се отговаря само лично.
Посилна ли е изобщо вярата в това чудо? Защото със сигурност не е померна на ума ни. Разбираме ли докрай за каква вяра говори Евангелието; и дали това е нашата вяра? Възможно ли е изобщо да се вярва в нещо толкова далече от ума, без някакви знаци, доказателства… „Иудеите искат личби, и елините търсят мъдрост, а ние проповядваме Христа разпнатия, Който за иудеи е съблазън, а за елини безумство, пък за самите призвани, както иудеи, тъй и елини – Божия сила и Божия премъдрост.” Как така?
С други думи – какво ни прави християни. Дали е съгласието да мислим по определен начин, защото го считаме за правилен. Или е точно онова „безумство на проповедта”, с което Бог спасява вярващите, понеже премъдростта Му не се побира в светската мъдрост…(срв. 1 Кор.: 21). Безумие, което преобръща устоите на всяка тукашна правилност и неправилност, и е толкова необяснимо, защото се корени в една отвъдна реалност – смъртта и възкресението на Богочовека. Христовата жертва, която побеждава човешката смърт.
Целият човешки живот е съзнателно или неосъзнато обикаляне около този въпрос – вярваме ли във Възкресението. Душата, казва един църковен писател – е християнка по рождение. Тя не може да си спести този въпрос, дори разумът да страни от него. И в това движение постепенно разбираме – този въпрос не се отговаря, а се преживява.
На празника Възкресение ни се дава да преживеем част от отговора. В минутите на осъзнаване, че, както казва друг писател, нашите думи никога нищо не са обяснявали. В мига, когато краткото твърдение „Христос воскресе! “ се понася от умовете и най-вече от сърцата на събраните познати и непознати, вярващи и невярващи хора в храма. И когато, извън всякакви аргументи на разума, в светлината на Пасхалната нощ човек провиди за малко в сърцето си нетленната светлина на Божието присъствие в света. И се зарадва… без докрай да разбира защо.
В тези минути сме поканени по благодат да преживеем онова, което екзистенциалният опит не е в състояние да ни потвърди докрай: истината, че „старото премина и ето – всичко стана ново”, истината, че
Христос възкръсна от мъртвите,
със смъртта си смъртта победи
и на тези, които са в гробовете,
живот подари.
Христос воскресе!
|
Христос Воскресе!
