Нямам вътрешното спокойствие и усещане, че трябва да оставя детето със спокойно сърце, усещам че тровя себе си, свекърва ми по телефона се опитва да ми вменява вина, че не са го виждали.
Малкия също иска да ги види.
и за това ще го изпратя за 4-5 дена, но трудността която понсям вътре в себе си, от факта че го пускам не си я обясням мили хора.
историята е малко дълга, но не исках да ви занимавам с нея, все пак това са лични проблеми.
до шамара се стигна, защото не си мълчах и отстоявах мнението си в неговата лична къща/на свекър ми/
той това не го търпи
той е свикнал сина му и жена му / секърва ми/да му се подчиняват и когато той говори да мълчат.
А още по малко вчерашна пикла дошла в дома му да има мнение.
Опитвам се вече трета година да преглътна удара, БОГ ни учи да обърнем и другата буза, но ми е трудно да се видя очи в очи с този човек. Отеца в църквата ме съветва да поискам прошка и да тръгна към примирие, защото понякога губим важни хора в живота си и да не стане късно за мен да поискам прошка от него, но и за това не се усещам готова. Колко е непоносимо трудно.
и все пак детенцето го изпращам, защото държа на мъжа си, а те са му родители.
Забравих да спомена че и аз и мъжа ми сме едно дете и може би от тук драмата става още по дълбока.
Всяка сутрин мъжа ми е на телефона минимум половин час с мама и тати, той е вече на 40год. но съветите и наставленията не стихват. И на него така му харесва, Той е на мнение, че е хубаво да се чуят всички гледни точки/ и моята и на родителите му/. Докато аз съм на мнение, че трябва заедно с него да вземаме решенията. И до някъде се получава.
но, примирявам се, в себе си и за съветите
Дълго време и с това не се примирявах, но си казвам, че все пак има хора и на 40год. и на 50 и на 60 връзката им с родителите е много силна и след като БОГ го допуска, значи така трябва.
аз със майка ми не съм така от дете, въпреки че съм момииче, просто от малка не се разбирам с нея, сякаш с баща си повече имах допирни точки. И до ден днешен с майка ми сме на различно мнение и в спорове, което показва, че явно съм от лудите агнета, а не от кротките.
Питам мъжа ми, как може баща ти , да ти прави забележки като на малко дете, да ти крещи в лицето и ти да си безучастен. Отговорът е : зная, че на глава няма да изляза и предпочитам да мълча.